Сделката с ЧЕЗ – от трън, та на глог

Процедурата за продажба на българските активи на чешката ЧЕЗ Груп тече повече от година, но едва през последната седмица предизвика сериозен обществен интерес. Това се дължи на редица коментари от политици, включително от управляващата коалиция и от опозицията, и експерти относно способността на одобрения купувач да управлява компания с мащабите на ЧЕЗ България. Интересно е, че подобен интерес липсваше както при избирането на предишния фаворит на ЧЕЗ Груп – Фючър Енерджи, така и при мистериозния му фалит.

Правителствената позиция относно одобрения на 22 февруари кандидат за купувач на българските активи на ЧЕЗ Груп – „Инерком“, плавно преминава през няколко от стадиите на скръбта, но в разбъркан ред[1]. Ден по-късно – на 23 февруари, управляващите уверяват, че те не могат да се месят в частна сделка (отричане). На 24 февруари премиерът вече иска пълна проверка на сделката, като напомня, че „правителството няма отношение по сделката между двете частни компании, но ще използва ресурса си да провери всички обстоятелства и да гарантира енергийната сигурност” (преговори). На 25 февруари твърди, че приема предложението за национализиране на ЧЕЗ България като шега(отчаяние[2]).На 27 февруари премиерът вече вижда заговор срещу правителството и се заканва да „гони [организаторите] подред, този път докрай” (гняв). Накрая (1 март) премиерът привиква одобрения купувач на ЧЕЗ България на среща в Министерския съвет, заедно с вицепремиера Томислав Дончев и финансовия министър Владислав Горанов, след която става ясно, че управляващите са поискали да придобият управляващ дял в активите на ЧЕЗ (приемане).

Всичко това става възможно заради подхранваните дни наред внушения, че одобреният купувач на компаниите в структурата на ЧЕЗ България и по-конкретно – ЧЕЗ Разпределение и ЧЕЗ Електро, няма капацитета да ги управлява, което ще доведе до прекъсване на подаването на електрическа енергия. Иначе казано – ще спре токът. Дори и бъдещият собственик на ЧЕЗ България да няма необходимия опит в сферата, обаче, това не означава, че прехвърлянето на собствеността на дружествата неминуемо ще доведе до спиране на тока.

Причината е, че и двете дейности са напълно регулирани. С други думи независимо кой е собственик на ЧЕЗ Електро, ако дружеството реши да спре тока на битов или небитов потребител на регулирания пазар – без основателна причина, разписана ясно в законовите и подзаконовите нормативни актове, както и в общите условия на дружеството – това е нарушаване на лицензионната му дейност и следва отнемане на лиценза. Същото се отнася за ЧЕЗ Разпределение – то не може да ограничи подаването на електрическа енергия нито до регулирания, нито до свободния пазар, освен при основателни причини като в гореописания случай, защото, отново, губи лиценза си.

Ако отнемането на лиценза на дружествата може да доведе до нарушаване на сигурността на доставките, Комисията за енергийно и водно регулиране назначава особен търговски управител (чл. 83, ал. 1 от наредбата за лицензиране на дейностите в енергетиката). Особеният търговски управител продължава осъществяването на лицензионната дейност до прехвърляне на собствеността върху енергийните обекти и определянето на нов лицензиант. При този случай (за разлика от настоящата ситуация, в която се променя единствено собствеността на компаниите с лиценз за определена дейност, но не се променят условията на лиценза)енергийният регулатор прави проверка относно възможността на новия собственик да извършва лицензионната дейност.

Въпреки наличието на пълна регулация на дейностите по разпределение и доставка на електроенергия за регулирания пазар, редица политици започнаха да се упражняват по темата, като по този начин създадоха сериозно политическо и социално напрежение. То полека ескалира до нива, които правят частното финансиране на сделката чрез банкови заеми почти невъзможно поради твърде високия политически риск. Чрез насаждането на съмнения и спекулации относно управленския и финансовия[3] капацитет на бъдещия собственик на ЧЕЗ България управляващите се самопоканиха като участник в сделката, тъй като премиерът я обяви за заговор за сваляне на правителството.

По този начин държавата прави почти пълен кръг – от приватизация на 67% от дружествата в рамките на ЧЕЗ Разпределение и ЧЕЗ Електро през 2004 г.и приватизация на оставащите 33% през 2012 г., до национализация на „контролен дял”, което вероятно означава поне 34%. Това отново ни връща към първоначалните притеснения на политиците – липсата на капацитет за управление на разпределението и доставките за регулирания пазар. Именно тази липса беше причината дружествата да са в окаяно състояние към 2003 г., което беше и причината за приватизацията им. Сега, 14 години по-късно и след стотици милиони лева инвестирани в инфраструктура (само за периода 2015-2017 г. инвестициите на ЧЕЗ Разпределение надхвърлят 200 млн. лв.) , управление и ноу-хау управляващите решават, че е време да се върнат в управлението на тези дружества. За сравнение загубите при преноса на електроенергия през 2003 г. са около 25%, докато реално отчетените загуби през 2016 г. в мрежата на ЧЕЗ са над два пъти по-малко – около 11,5%.

Докато за управленските качества на „Инерком“ не може да се съди ex ante, то имаме достатъчно ясен опит за участието на държавата в разпределението и доставката на електроенергия за регулирания пазар (ex post) и той е плачевен. Нещо повече – имаме и редица примери за неефективното управление на държавни компании, както в енергетиката, така и в други сектори. Обикновено то е белязано от някои общи черти като:

• Поддържане на изкуствено ниски цени;
• Отлагане или въздържане от необходими оперативни и инвестиционни разходи;
• Недоволство на работещите в компаниите от лошите условия на труд;
•  Липса на адекватна инвестиционна политика, която води до застаряване на материалната база;
• Сключване на неизгодни сделки с близки до властта фирми;
• Влошаване на качеството на услугата и в крайна сметка – трупане на загуби.

Това, разбира се, естествено води до необходимостта от навлизане на стратегически инвеститор, който да оправи кашата, която държавата е забъркала. А това поставя началото на новия кръг, в който управляващите се лутат от приватизацията на дружествата в ЧЕЗ България през 2004 г. до очакваната им национализация през 2018 г.

[1] Петте стадия на скръбта са отричане, гняв, преговори, отчаяние и приемане

[2]Отчаяние от неизбежния изход от ситуацията – „Ние, които мислим, че ще умрем, ще се смеем на всичко”

[3]Осигуряване на постоянен поток от средства, с който да се финансира инвестиционната програма на регулираните дружества. В статията не се засяга принципният въпрос за произхода на средствата за придобиване на дружествата. Този въпрос е съвсем отделен и, ако се повдига, е валиден за редица мащабни сделки на територията на страната.