Разхищението на храна: новата цел на регулаторите в Брюксел

Автор: Десислава Николова / 20.01.2012
6 гласа, средно: 4.8 от 5

Темата за разхищението на храна в европейските страни отдавна занимава институциите на ЕС. Миналата седмица Европейският парламент прие дълго подготвяна Резолюция, призоваваща за „спешни мерки за намаляване разхищението на храна в ЕС наполовина до 2025 година” и в същото време, „за подобряване достъпа до храна на нуждаещи се граждани в ЕС”.  Резолюцията призовава Европейската комисия да приеме „убедителна” стратегия, която да насочи страните към свиване разхищението на храна в страните-членки на ЕС. Предвид това, че резолюцията на Парламента е базирана на изследване за мащабите на разхищението на храна в ЕС, изготвено от самата ЕК, то най-вероятно скоро ще получим и желаната стратегия. А както знаем, с бъдещата стратегия ще трябва да се съобразят всички страни членки, като ще се очакват конкретни програми и действия на национално ниво. 

Може би от хуманитарна гледна точка резолюцията разкрива чисти намерения за едно благородно дело. Но от икономическа гледна точка тя е изключително спорна и може да доведе до сериозни изкривявания на пазара и в крайна сметка, до още по-голям недостиг на храна за най-бедните граждани на Съюза.

Но нека да разгледаме основните моменти в резолюцията:

1/ По-добро образование и информираност на гражданите, за да се избегне разхищението на храна

Може би това е най-безобидната мярка, която резолюцията предвижда, но въпреки това съдържа редица предложения, които обиждат и подценяват разума на европейския потребител. Така например, ще се очаква от страните-членки да организират курсове в училищата и колежите, на които учащите да бъдат информирани как точно да готвят и съхраняват храна, за да се изхвърля по-малко. Кой ще плаща за тези курсове и за сметка на кои други курсове (които ще трябва да отпаднат или да се ограничат) ще бъдат въведени тези ключови за учениците знания, не става ясно.

Освен това Парламентът призовава за нови информационни кампании както на ниво ЕС, така и на национално ниво. Бъдещата сметка за една цялостна информационна кампания с всичките административни разходи по управлението й – както за бюджета на ЕС, така и за националните бюджети - също не трябва да се подценява.

2/ Адекватно етикетиране и пакетиране

Тук има няколко любопитни момента. От една страна, ще се изисква от европейските търговци на дребно да указват на етикетите две дати – дата, до която една стока може да се продава, и дата, до която може да се консумира. Директните разходи за търговците на дребно, ако това предложение се приеме, ще са свързани с пре-етикетирането на всички продукти по новите правила – изтегляне на всички стоки, които в момента са в мрежата, премахване на старите етикети, пренастройване на етикетиращите машини, нови етикети, извънредна работа за служителите им. Дори и да не изглежда така, този разход съвсем не е малък.

В тази част от резолюцията има две още по-опасни предложения. На първо място, производителите и търговците ще бъдат задължени да предлагат стоките си в достатъчно широка гама от разфасовки (според тяхната големина), като също така опаковките ще трябва да са направени така, че да съхраняват стоките най-добре. Освен това стоки с „близък до изтичане срок” или повредени стоки трябва (“should” е използваната дума – както тук,така и в по-голямата част от резолюцията) да бъдат предлагани на по-ниски цени, за да може нуждаещите си да си ги позволят.  

Тези изисквания представляват директна намеса в търговската политика на компаниите. Всеки, който е учил някаква основи на маркетинга и мениджмънта знае, че предлагането на определен набор от разфасовки от стоката на отделните пазари е част от много задълбочени изследвания на пазара и от цялостната маркетингова стратегия на компаниите. Регулаторното задължение да се предлагат определени разфасовки на пазара ще доведе до суб-оптимални решения за съответните компании и до директни загуби или пропуснати ползи (които също са си загуби) за тях. 

Апелът за задължително намаление на цените при наближаване крайния срок на годност е не по-малко опасно. Цените са също част от собствената търговска политика на компаниите и всякаква намеса в ценообразуването от страна на който и да е регулаторен орган е изключително вредна за пазара. Ако конкретният производител или търговец прецени, че ще продаде конкретната стока по-бързо и в по-големи количества при по-ниска цена, той ще го направи и без някой да го принуждава. Факт е, че повечето търговци/производители и в момента намаляват цените на такива артикули. Но производителите/търговците биха могли със същия успех да преценят, че ще успеят да продадат съответните стоки и на не-намалена цена, ако, примерно, се радват на високо търсене и недостатъчно предлагане на стоката. Никой регулаторен орган не би следвало да се намесва в ценообразуването на търговци и производителите, тъй като в крайна сметка тези фирми поемат риска за своите продажби и финансови резултати при съответните цени.

Ако една такава намеса в цените се приеме, следващата крачка би мога да бъде поставянето на максимални цени на основни хранителни продукти, така че бедните да могат да си ги купуват. Тази светла идея е хрумвала на управниците още от древни времена и никога не е водила до нищо добро за потребителите. Така например, римският император Диоклетиан през 284 г. преди Христа решава да се пребори с ефектите от висока инфлация (която сам е предизвикал с печатането на пари), като фиксира цените на основни продукти, сред които зърно, телешко месо, яйца и дрехи и обявява смъртно наказание, за тези, които продават на по-високи от фиксираните цени. В резултат на това предлагането буквално изчезва, тъй като продавачите не виждат смисъл и изгода да продават на тези цени. След като фиксираните цени довеждат до масова гладна смърт, законът е отменен.

Но да се върнем на резолюцията. Последните точка от документа, на която ще обърнем внимание, е следната:

3/ Публичните институции трябва да дават предимство на „отговорни” снабдители с храна

Според ЕП, правилата за обществени поръчки, свързани с доставка на храни или туристически услуги, трябва да бъдат променени, така че поръчките да се дават на такива компании, които използват местно произведени стоки и предоставят изостанала храна на бедни хора или хранителни банки безплатно. Може би тук има недостатъци в прес-съобщението и най-вероятно става въпрос само за преференциално третиране на такива компании при обществени поръчки. Което само по себе си би било също толкова вредно. Ако се приеме една такава преференция, изпълнителите на обществени поръчки няма да са тези с икономически най-изгодната оферта (най-ниска цена срещу най-високо качество), а тези, които дават изостанала храна на бедните. А всички знаем, че неефективността при публичните разходи в крайна сметка е директна загуба за данъкоплатците. 

По-глобално погледнато, резолюцията засяга икономическия проблем с непродадените стоки и защо те не са раздават безплатно на тези, които ги търсят. Този въпрос се отнася както за непродадената храна (т. е. защо не я раздаваме безплатно, при положение, че има хора, които умират от глад?), така и за непродадените вестници, неизкупените билети (места) в киното и театъра и т.н. Проблемът тук се корени в бъдещите очаквания у потребителите, които едно такова безплатно раздаване би създало. Ако компаниите започнат да раздават безплатно в края на всеки ден непродадени стоки с изтичащ срок на годност примерно, тогава ще се създадат такива очаквания у потребителите и те ще спрат да купуват тези стоки през деня, изчаквайки безплатното раздаване. Това неизбежно ще доведе производителите/търговците до фалит.

Откъдето и да се погледне резолюцията, предложенията в нея са не само абсурдни от икономическа гледна точка, но и изключително опасни предвид вредата, която могат да причинят. Нищо чудно скоро европейските управници да решат примерно, че хората си купуват прекалено много обувки и дрехи и не ги доизносват, като наложат лимит от два чифта обувки на човек за година, три панталона, пет ризи и т.н. Всички тези опити за регулиране в сфери, където може само да се навреди на пазара и да се ощетят потребителите, би следвало да се прекъсват още в зародиш. А България, като член на ЕС, е в пълното си право да го направи посредством своите представители в европейските институции.