16-02-2007

Протести и искания

За нещастие, но което в крайна сметка е закономерно, България все повече гравитира към европейския континентален модел на съжителство на отношенията работници – синдикати – държава. Не че във Великобритания или САЩ стачки и протести въобще няма, но там, за разлика от Германия, Франция, а напоследък и България, те не са ежедневие, а по-скоро изключение. Основната причина за това е, че в англо-саксонските държави политиците са по-малко склонни да дават обещания и фаворизират определени групи под моментен натиск, намесата им в частните професионални отношения е по-ограничена и като цяло хората са свикнали да разчитат повече на себе си и правото си на избор, отколкото на далечното централно или на друго ниво правителство.

През последните дни в столицата, ако не друго, то поне има задоволителен брой протести – на таксиметрови шофьори, лекари, пенсионери. Единственото нещо, което ги обединява, е, че искат не подобряване на общите условия, като например реформа в пенсионната система и здравеопазването (което реално би допринесло за подобряване и на собственото им положение), а специфични привилегии само за групата, към която принадлежат. Какво би станало, ако всички професионални или социални групи решат да търсят не спазване и подобряване на принципните правила на играта, а собствени облаги?

Около един цял ден 1 500 таксиметрови коли протестираха пред парламента. Дори след изтичането на позволения от кметството за протеста срок, повечето от тях останаха на площада. Резултатът беше частично спиране на движението в София, а там където не беше, преминаването ставаше в пъти по-бавно от обикновено.

По наши сметки ефектът от тази деятелност на таксиметровите шофьори, при положение, че всеки от работещите в града е загубил по половин час от работното си време, резултира в загуба за икономиката от около 1,5 млн. лв. Ако реално времето е един час (както се случи при мен и половината от моите колеги), то общата загуба е 3 млн. лева[1].

Доколко протестите имат връзка с трагичния инцидент?

На пръв поглед протестите може и да изглеждат напълно оправдани – "убиецът трябва да бъде намерен и докато това не се случи, ние няма да спрем да протестираме".

Извършителят на престъплението беше разкрит и заловен за по-малко от ден, но протестите не бяха прекратени, а първоначалното искане беше подменено с чисто синдикални и професионални изисквания:

Да се разреши на таксиметровите шофьори въобще да не използват предпазни колани, дори и когато не возят пътници, при положение, че всички останали шофьори го правят и по принцип това намалява риска при злополука, няма логика това да бъде изисквано (когато таксито е свободно);

Връщането на патентния данък за такситата, вместо сегашния корпоративен; като цяло това няма никаква връзка със случилото се, което в крайна сметка се използва за прокарване на определени идеи, очевидно много по-различни от първоначалните;
Въвеждане на прегради между мястото на шофьора и задните седалки;

Инсталиране на паник-бутони и GPS-системи, свързани с полицията.

Последните две искания би трябвало да бъдат отправени към съответните компании, чиято собственост са действащите таксита, а не към премиера или председателя на Народното събрание. Със сигурност, ако тези нововъведения бъдат предприети, тарифите ще се покачат. Каквото и обаче да се случи, това трябва да остане в обсега на вземане на решения на всяка една компания и не трябва да придобива задължителна всеобща форма чрез закон.

Въвеждане на квота за такситата в София – не повече от 6 000 коли.

Според шофьорите колите в момента са около 20 000. И в момента понякога не е лесно да видиш свободно такси, т.е. вероятно са все още недостатъчни. Ако броят им бъде изкуствено ограничен, таксите със сигурност ще се покачат много, вероятно и в пъти.

Освен това, тъй като търсенето ще е над предлагането, а цената висока, нелегалният таксиметров бизнес отново би процъфтял – нещо срещу което всъщност шофьорите, плащащи данъци, искат да се борят.

[1] Поради липса на данни за София – град за БВП за 2004, 2005 и 2006 г. са направени допускания въз основа на средния растеж на икономиката. Същото важи и за броя на заетите.