Приказка за президента в завладяното царство

Автор: Любомир Авджийски / 25.11.2016
3 гласа, средно: 5.0 от 5

В последната година и президент, и председател на ВКС и министър на правосъдието признаха, че държавата е завладяна. Ние, „обикновените”, си го знаехме отпреди, но все пак беше важно някой от високопоставените да го потвърди. На английски си има термин за това явление - state capture. Тук му викаме „олигархия” и задкулисие, което звучи твърде абстрактно. Не е „олигархия”, а група посредствени индивиди, които ни владеят чрез собствените ни институции и данъци. Корупцията е част от проблема. С помощта на корупционния ресурс посредствените режисират общонародна пиеса, в която всеки си има роля (или почти всеки). Едни са получили ролята да пазят стабилността, обикновено анализатори и медии, близки до управляващите в момента.  Други са назначени да поддържат темата за „реформите” , трети – да отстрелват и наказват критиците на първите две групи, четвърти - да си мълчат, за да не стане по-зле, пети - да изпускат парата, говорейки като бабаити в национален ефир, но в крайна сметка запазвайки статуквото, шести – да бият и връзват част от 7-те хиляди имигранти, докато емигрантите вече са 2,5 милиона и т.н., все безинтересни персонажи, но получили ключови роли.

Единствените нежелани в тая пиеса са онези, които отказват да имат роля. Те са етикетирани като аутсайдери, клатещи „стабилността”. В Стария завет има момент, в който един от най-корумпираните и развратни царе на Израил, Ахав, се обръща към пророк Илия (онзи, заради когото празнуваме Илинден през юли) с обръщението: „Ти ли си смутителят на Израил?”. Един от най-великите пророци на Стария завет е наречен от статуквото „смутителят на Израил”, клатещият стабилността. Не че сегашните критици на статуквото са наследници на Илия, но се вижда, че от хиляди години корумпираната власт има един и същи подход.

Преди година от трибуната на Народното събрание Христо Иванов нарече България „прокурорска република”. Но актуалността на тази термин може да бъде оспорена понеже в републиката над всички институции е народът. В монархията над царя  е само Господ. Отвъд формалната реалност, в която живеем, има друга фактическа реалност и тя е, че България в последните месеци се превръща от прокурорска република в прокурорска монархия, в която „царят” проверява и оценява съдилища, опрасква „каки”, участва в активни мероприятия по фалита на банки, назначава преподаватели на съдиите, привиква едни министри, а други помилва, изказва се по политически въпроси „като гражданин”  и т.н., и т.н.

Някой ще каже, че реалните правомощия за критика и отчетност на главния прокурор са във Висшия съдебен съвет. Но в последните години видяхме, че твърде малко хора, които подлежат на наказателно преследване, се осмеляваха да критикуват действията на прокуратурата и главния прокурор. Ще припомня и особеното мнение на конституционния съдия проф. Мария Павлова по конституционно дело №6/2006 г.:

Като се има предвид, че съставът на Висшия съдебен съвет включва лица, които се намират в подчинено служебно положение спрямо тримата висши магистрати или в приятелски отношения с тях, напълно реална е хипотезата Висшият съдебен съвет да не може да формира мнозинство за освобождаване на висшите магистрати или да не желае това въпреки закононарушения, извършени от тях по чл. 129, ал. 3, т. 5 от Конституцията.”

Затова ще се върна за момент на библейската символика. Онези, които са „помазвали”/ръкополагали, назначавали/ царете, са пророците. Не е можело да станеш цар, без да си ръкоположен от пророк. Също така пророците са били онези, които могат да казват истината на царете без да бъдат преследвани за това. Били са недосегаеми. Това е и огромна отговорност, понеже, ако „назначиш” грешния човек или ако си длъжен да критикуваш, но не го направиш, то ти си съучастник в беззаконията.

Кой „ръкоположи” настоящия главен прокурор и кой може да критикува погазването на закона, без да бъде заплашен от наказателно преследване? Президентът Плевнелиев назначи формално онзи,  който бе избран от други. Президентът можеше да откаже първоначалното назначаване. Но и тази грешка можеше да бъде компенсирана с последваща критика на безобразията. Такава критика също нямаше. Заедно с това Румен Радев бе избран заради наказателния вот срещу несъстоялата се съдебна реформа и корупцията, завладяла страната. Предстои да видим дали този „пророк”, назначен с народния глас, ще мълчи или ще изпълни задължението си да говори истината за размитите граници между властите, липсата на резултати в борбата с корупцията и злоупотребата с правомощия на главния прокурор. Ще продължи ли новоизбраният президент да говори за „румънския модел” или ще стане поредната пешка в отбраната на царя?

Послепис: С думите цар и монархия не целя да създавам допълнително чувство за безотчетност и безнаказаност у някого. Личността няма значение, независимо дали е посредствена или притежава чувство за такт, което не би ѝ позволило да злоупотреби с огромната власт. Коментарът касае институцията на главния поркурор, която е ключова в страната, а конкретните примери са просто част от аргументацията. Пиша за тази институция от 2 години и не мисля да спирам, докато правомощията й не бъдат променени.