Претенция за знание

Статията е по повод наскоро обсъдената Секторна стратегия за привличане на инвестиции в България. Заглавието е взето от Нобеловата лекция на Фридрих Хайек през 1974 г.

Какви инвестиции искаме? По този въпрос могат да се чуят безброй мнения. Едни искат да се инвестира в земеделие, други в търговия, трети в зелени технологии и т.н. Мнения много, но дали въпросът е коректно зададен? Какво означава да „искаме” някакви определени инвестиции? Всъщност, кои сме ние? Аз мога да искам много неща, но какво ми дава право да го представям като някаква колективна цел? Зад всяка инвестиция стои някой, който дава парите и поема риска, а колективът (това ние) може да се радва или да тъжи, но това не му дава власт върху тази инвестиция.

Всеки ден във всяко кътче на страната се инвестира – едни инвестират много, други инвестират малко, но всички движат икономиката на страната. Те не подлежат на високопарни коментари от сорта на „тази конкретна инвестиция не носи достатъчно висока добавена стойност”?  Защо не идат съответните експерти да го съобщят лично на тези хора, да им обяснят, че инвестиция им не влиза в техните блянове за високо технологична и зелена икономика? Все пак сме демократична страна и едва ли ще им забранят да развиват бизнеса си, но място за една информационна кампания винаги има – да се знае кой добавя стойност и кой не. Ето например, всяка баничарница може да бъде задължена да информира клиентите си: „вашата баница е с ниска добавена стойност, за което се извиняваме… очаквайте скоро високо технологична, зелена и интелигентна баница, която да утвърди България като лидер в иновациите…”.

Сега ще кажете, че говоря глупости, тъй в случая се говори за големи „стратегически” инвестиции от чужбина, а не за някакви баничарници. Всъщност, разлика няма, принципът е един и същ – инвестира се с цел печалба, създават се работни места и т.н. Това, че една инвестиция е голяма не означава, че тя е прерогатив на държавата – да преговаря, да избира и т.н. Кой въобще даде право на държавата да избира кой и в какво да инвестира?

Това, което се случва в момента е съвсем просто – една група от хора, облечени в някаква власт, искат да наложат своите възгледи върху всички останали. Те са обсебени от иновациите, зелените „чисти” технологии, уелнес туризма и т.н. Според тях, това трябва да се стимулира – чрез реклама, маркетинг, финансов ресурс и законови облекчения. Забележете, че не се говори за подобряване на бизнес среда и т.н., а за стимулиране на конкретни инвестиции. Ето какво значи да се стимулира определена инвестиция в случая:

• Субсидии както за разходите за труд, така и за обучения – българските данъкоплатци даваме пари на едни компании
• Субсидии за научноизследователска и развойна дейност – отново даваме пари на едни компании
• Пряко договаряне на стимули за значими инвестиции – алъш-вериш с големи компании.

Това е общо взето идеята – казваме, че тези и тези инвестиции ни харесват и започваме да наливаме ресурс в определени компании. За по-големите инвестиции, над 100 млн. евро, правим отделни правила – държавата се договаря нещо с големият инвеститор и го „стимулира”. С други думи – тъй като той е голям, за него важат други правила. Онзи с баничарницата нека си троши главата, но за този големия ще създадем специална обстановка. Наред с всички принципни въпроси, тук е надвиснала и сериозна заплаха от корупция – представете си бюрократ, който договаря „стимулите” за конкретна инвестиция над 100 млн. лв.

Колкото повече инвестиции има в страната, толкова по-добре. Те не се отричат една друга –инвестицията в недвижими имоти не означава, че няма да се инвестира в електрониката. Ако се говори за пречките пред инвеститорите – добре, но да се чертаят централизирани планове за иновативна България е глупост. Това не става с планиране в икономическо министерство. Можем да потрошим колкото си искаме пари да преследваме този блян и накрая ще осъзнаем неизбежното – планирането на бюрократите е било объркано. Никой бюрократ не може да планира тези процеси, тъй като информацията е във всеки един от нас – затова пазарът се справя, а държавата не. При пазара решенията се взимат от множеството и всяко едно предпочитание и/или късче информация е от значение, докато държавата взима своите централизирани решения на базата на недостатъчно информация. Да се твърди обратното е просто “pretence of knowledge”.