Прегрява ли пазарът на труда?

Разминаването между уменията на безработните и нуждите на бизнеса е често обсъждана тема, чиито мащаби и значение, обаче, не винаги биват напълно разбирани. Освен по линия на трайното изключване на някои лица от пазара на труда, този феномен, който е най-общо описван като “структурна безработица”, намалява потенциалния ръст на икономиката в добри години и засилва ефекта от евентуални кризи.

Макар родният пазар на труда да продължава да създава работни места и през 2016 г., някои от индикаторите подсказват, че потенциалът на икономиката да продължи да генерира заетост постепенно се изчерпва. Сред тях са:

1) Продължаващото изключване на младежите от възстановяването на пазара на труда. Макар младежката безработица постепенно да намалява, данните на НСИ ясно показват, че основният двигател зад този процес през последните години е не повишаващата се заетост на младежите, а намаляващата им икономическа активност. Последната е на 15-годишно дъно от 24% при средно ниво за ЕС от 41% (виж още по тази тема тук). Възможно е роля тук да играе и все по-лесният достъп до висше образование, който обаче сам по себе си е свързан с темата проблем, особено предвид качеството на продукта в родните университети.

2) Стагнацията на общата икономическа активност на населението. През първите две тримесечия на 2016 г. икономическата активност на населението остава непроменена спрямо същия период на 2015 г. Това означава, че в избора си на кадри, работодателите все по-често се оказват ограничени в рамките на текущо безработните лица, голяма част от които са дългосрочно безработни. Самият факт, че след десет силни тримесечия за пазара на труда част от безработните не успяват да си намерят работа, подсказва, че шансът именно те да запълнят дупката между нуждите на работодателите и уменията на свободната работна ръка е малък (виж още по тази тема тук).

3) Забавящият се ръст на броя на заетите. Въпреки че той продължава, първите две тримесечия на 2016 г. са най-слабите за пазара на труда от началото на 2014 г. насам (виж още по тази тема тук).

4) Покачващият се дял на предприятията, които определят недостига на подходящи кадри като фактор, който ограничава по-нататъшното разширяване на дейността им.

Именно последният фактор е от особено значение за икономиката в периоди на умерен растеж като този, в който се намираме. Най-просто казано, все повече български предприятия, чиято дейност се развива успешно, са принудени да спрат или да забавят своето по-нататъшно разрастване поради липсата на подходящи кадри. Не е трудно да си представим последствията от този проблем върху икономиката като цяло:

1) Икономиката оперира под своя пълен потенциал, поради което нивото на БВП е по-ниско, отколкото би могло да бъде. Някои предприятия отказват/забавят поръчки, поради липса на необходимия за тяхното изпълнение човешки ресурс.

2) Ниското/неподходящото образование и квалификация (наред с други фактори) продължават да задържат много хора, които иначе имат желание да работят, извън пазара на труда. Специално по отношение на младежите това е особено сериозен проблем, който може да окаже влияние върху цялостната им перспектива за развитие (виж доклада на ИПИ “Младежката безработица в България: Причини, предизвикателства, последствия”).

3) Нетният ефект върху публичните финанси е отрицателен, тъй като от една страна продължителното отсъствие от пазара на труда генерира разходи за социално-осигурителната система, а от друга – данъчните и осигурителните приходи са по-ниски, отколкото биха могли да бъдат.

За да визуализираме мащаба на този проблем, нека погледнем един от най-често използваните инструменти за измерването – т. нар. “Крива на Бевъридж”. Последната описва движението на избран индикатор за недостиг на труд спрямо коефициента на безработица. Докато класическата линия използва за целта коефициента на свободните работни места, Евростат предпочита дела на индустриалните предприятия, които посочват недостига на труд като фактор, ограничаващ производството им. Именно него прилагаме тук:

Фиг. 1: Крива на Бевъридж за България (I тримесечие 2006 – II тримесечие 2016)

Източник: Евростат

През второто тримесечие на 2016 г. безработицата в страната спада до 8,0% при 9,8% за същия период на 2015 г. В същото време делът на предприятията, които определят недостига на подходяща работна ръка като фактор, ограничаващ разширяването на дейността им, достига рекордните 29,6%. С други думи, ако доскоро говорехме за процес на приближаване на нивата на недостиг на труд от годините преди кризата, то през 2016 г. тези нива са задминати и то чувствително. Пикът преди кризата беше при дял от 23,2% през второто тримесечие на 2008 г. Тогава, обаче, коефициентът на безработица беше 5,9%, т.е. с около два процентни пункта по-нисък от сегашния.

Една съпоставка със средните за ЕС данни, показва, че българският пазар на труда е много по-чувствителен на изменения в икономическата конюнктура. Това не е изненадващо, предвид по-силните колебания в  бизнес цикъла и повечето шум в икономическите показатели в по-слабо развитите страни като България.  

Фиг. 1: Крива на Бевъридж за България и ЕС (I тримесечие 2006 – II тримесечие 2016)

Източник: Евростат

Причините зад сегашното положение на пазара на труда в България са много, но ето някои от тях:

1) Закъсняла образователна реформа. Това, което данните със сигурност ни показват, е че реформата е закъсняла – дисбалансът между търсене и предлагане на труд през 2016 г. е може би по-сериозен от този по време на икономическия бум от 2007-2008 г. Още по-притеснителното е, че трудно можем да очакваме последствията от каквато и да е образователна реформа да се материализират в рамките на 1-2 години. Положителните промени са бавни и крайно недостатъчни – сред обещаващите първи стъпки е започналото въвеждане на дуалното образование. Що се отнася до системата на държавно финансиране на висшето образование, обаче, стимулите са за масовост, запазване на статуквото и девалвация на качеството.

2) Анахронизмите на трудовото ни законодателство, включително действащите “механизми” за определяне на нивата на минималната работна заплата (МРЗ) и минималните осигурителни доходи (МОД). Независимо от мотивацията зад покачването на МОД (основно борба със сивата икономика) и МРЗ (осигуряване на по-висок жизнен стандарт на ниско платените), част от потенциалната работна сила в страната е изправена пред нарастващи трудности при намиране на заетост, особено що се касае до работа извън сивия сектор и в някои от по-бедните области на страната. Най-просто казано: ако в община Грамада (Видинско) няма фирма, която да може да си позволи да оперира “на светло” при минимална работна заплата от 420 лв., то изгледите това да се случи при заплата от 460 лв. и без някаква сериозна промяна в производителността на най-ниско платените работници, изглеждат минимални. Редовно отправяните препоръки от ЕК за преразглеждане на метода на определяне на МОД и МРЗ изглежда най-накрая срещнаха подкрепата на бизнеса, но тепърва предстои да видим дали ще дочакаме някакъв реален напредък по този въпрос.

3) Цялостната политика в подкрепа на заетостта в страната, която продължава да залага по-скоро на директното създаване на работни места, отколкото на (пре)квалификацията и кариерното ориентиране на безработните. Тук наред с чисто институционалните ограничения и липсата на достатъчно добри практики, проблем определено е и цялостната нагласа на работната сила по отношение на ученето през целия живот. България продължава да е страната с най-нисък дял на участващите в учене през целия живот в ЕС – под 2% (пет пъти по-нисък от средните за Съюза). Докато образованието не спре да бъде разглеждано като “етап от живота на човек” и не бъде възприето за “непрестанен процес”, няма как работната сила да повишава своята производителност и адаптивност с темп, който да позволи застигането на стандарта на живот в други страни.

Очевидно е, че проблемът със структурната безработица у нас има както своите нормативни, така и своите чисто социални причини. По въпроса, обаче, не се говори достатъчно, което води до опасност от повтаряне на стари грешки. Често анализът за състоянието на пазара на труда се изчерпва с това дали се покачва заетостта и дали спада безработицата. Докато това е така, дългосрочният проблем с разминаването между нуждите на бизнеса и уменията на работещите ще е все така актуален.