Политическата криза: какво след това?

Страната е преминавала и през по-тежки политически кризи, конституционната процедура е изпитана и работи добре. През 1991 г. аз се съмнявах, че е напипан правилния механизъм. Но след служебните правителства на 1994, 1997 и трудностите по формирането на правителството на Станишев, вече е почти сигурно, че няма място за особена тревога в мирното предаване на властта по този начин.

Историческа справка

Правителствата на Ренета Инджова и Стефан Софиянски останаха едни от най-добрите, именно защото от тях конституцията изисква да не правят нищо особено и защото търсещите преразпределяне на политическо влияние се занимават с изборите и купуват партии за следващия период.

Непосредствената цена на случилата се оставка на правителството е нищожна. Бюджетът за годината е приет и е изпълним независимо от политическата криза. Едно разумно служебно управление би могло дори да спести пари на избирателите. Според бюджета правителството на България би трябвало да харчи през 2013 по 890 лева на секунда или почти 77 милиона на ден.  Всеки може да сметне колко са облагите от всяка, макар и моментна, безплатна отпуска на правителството.

Едно разумно служебно правителство би могло да намали с малко тази цена на правителствените разходи. Кабинетът на г-жа Инджова за няколко месеца сключи повече приватизационни сделки, отколкото тя имаше възможност да завърши като председател на Агенцията по приватизация.  Стефан Софиянски имаше да решава нетривиални задачи  като например намирането на мостови заем за плащането по външния дълг и повторна либерализация на цените и външната търговия (след опита за възстановяване на централното планиране от предишното управление).

Нищо подобно служебният кабинет на 2013 няма нужда да прави.

Той дори няма да може да завърши започнатите приватизационни процедури за ВМЗ „Сопот” и „БДЖ”. И в двете са съсредоточени всички прелести на деловото безумие: част от държавна стратегия, току-що премахнати забрани за приватизация, държавна собственост и вето на профсъюзите върху управленските решения.

По-важно е обаче, че никой няма да инвестира, когато от страната гонят предприемачи и няма управление на закона, и всички очакват, че следващото правителство ще пренарежда влияние. Е, възможно е стратегически инвеститори – както много често се случва през последните години – да се окажат само приятели на управляващите, за които те им осигуряват обобществяване на разходите и риска. Но е слабо вероятно тъкмо в предизборната обстановка на тази година.

Обяснения и предположения

Същественото обаче е каква ще бъде политиката на следващото правителство след изборите.

Колкото и странно на изглежда, оставката на правителството поставя на избирателите въпроса какво всъщност те искаха – първо, именно от него, и след това – от всички останали партии.

Не ще и дума – в акта на оставката има бягство от отговорност.

Но и исканията на протестиращите са меко казано глупави и нереалистични, а техните водачи – безотговорни. В тази ситуация предсрочните избори са по-добър изход за всички. Легитимно избраните партии не поискаха запазване на статуквото дори още само три-четири месеца.

Всяко управление, което произтече от гласа на избирателите (които няма изгледи да станат по-разумни за няколко месеца) обаче ще бъде по-лошо от това на сегашните управляващи, независимо дали и те (ГЕРБ) в някаква форма ще участват в него или не.

Това е така поради следните няколко характеристики на завареното положение.

Правителството бе свалено от битовизма, нерешителността и недалновидността на самото правителство и неговия председател.

Още в нощта след изборите от 2009 г. беше ясно, че трябва да се управлява в коалиция, но ГЕРБ и г-н Борисов решиха друго това или спонсорите им не им дадоха да формират работещо и продължаващо пазарните реформи мнозинство.  

След като не намериха сили за такова решение, ГЕРБ трябваше да се впуснат в безпринципни приятелства според случая и намираха такива мнозинства в парламента. Поради тази причина не можеше да се правят съществени и винаги нужни по време на криза спестявания на разходи и да се разработват политики и реформи, които ще позволят на хората да живеят по-добре след това.  Затова правителството на ГЕРБ влезе в спиралата на обещанията.

Когато правителствата обещават, че ще дадат, те всъщност обещават и  че ще вземат.

Така премиерът непрекъснато обещаваше, че ще дава, но нямаше откъде да взема, освен от резерва, от малко нови заеми и данъци, и от спорадични експроприации. (Слава Богу, общественото мнение успя да спре много начинания в тези области на правенето на стопанска политика.)

Търсейки общо одобрение и легитимност извън законодателното събрание, правителството започна да го намира в тристранната комисия. (Неправителствените членове на тези комисии навсякъде по света са известни с това, че винаги ще избягат от отговорност, след като ентусиазирано са помагали да се влошава положението.) Това търсене на народна любов превърна обещанията за облаги в съревнование за привилегии, а това съревнование – във вяра, че една голяма група хора може да живее по-добре за сметка на всички останали.

Това не бе, не е и никога няма да бъде възможно. Колкото и протестиращите, и опозицията, и ГЕРБ да са ентусиазирани поддръжници на обратната хипотеза.

Привилегиите могат да бъдат само за малцина. Тъкмо туй се осъзнава сега и естествено всички са разочаровани: и правителството, и партиите, и депутатите, които го подкрепяха, и опозицията, и най-вече – избирателите.

Той като в търсенето на привилегии няма особени идеи, ценности и политика, правителството бе свалено с битови искания, за удовлетворяването на които то не би трябвало да отговаря.

Но нали правителството и премиерът вече се бяха направили на благодетели и вълшебница.

Основният риск на 2013 г. произтича от това настроение на избиратели и кандидати за техни избраници.

Както стана дума всичко ще зависи от следващото мнозинство в парламента.  Сегашната опозиция, включително извънпарламентарната и бившите поддръжници на правителството, отдавна убеждаваха избирателите, че те трябва непрекъснато да се опитват да живеят за чужда сметка. Тъкмо тази нагласа подклажда и сегашните протести по битови въпроси.

Протестиращите сякаш са убедени, че електричеството и парното могат да са без пари, че РОСАТОМ е благотворителна организация, че Руската Федерация е „Дядо Иван” и че без пари и работа следва да се получава и всичко останало – от бебе в епруветка, през пособие по майчинство и детски „надбавки“ (всъщност това са „отбавки“ от някой друг), та чак до минимална работна заплата и пенсии.

В това русло беше и реториката, и политиката на ГЕРБ.

Избирателите повярваха във всички тези несъстоятелни идеи.

Предизборната кампания ще бъде на това поприще. Не виждам откъде ще възникне мнозинство с реалистично виждане за обществото и икономиката.

Ако всичко се развива според идеите на протестиращите, очаквам следното: продължаващо съревнование за облаги, нарастване на правителствените разходи, експроприация и промени в данъчната система в тази насока (сега данъците експроприират горе-долу по равно от всички), спад на инвестициите и производството, нови държавни заеми, прехвърляне на влияние към приятели на новите управляващи и може би руски компании чрез проекти като АЕЦ „Белене“, отмяна на валутния съвет.

Има две възможности това да не се случи: първо да поумнеят избирателите, второ – да поумнеят политическите партии и техните водачи.

През лятото от скука преведох политическата програма на партията на Хитлер и я сравних с реториката на политическите партии в България. Печално е, но историята на популизма се повтаря.