Политическа икономия на неправителствените организации, синдикати, гилдии и монопол
Word Format
(Word Format)
Тази седмица „Държавен вестник“ публикува гласувания този месец Закон за камарите на архитектите и инженерите в инвестиционното проектиране. В Прегледа на стопанската политика поместихме два обстойни коментара по подготвяния тогава проект (виж повече за избрани идеи и мотиви срещу закона за гилдиите. Мотивите към проекта се основават на ‘значимостта’ на дейностите, свързани с устройственото планиране и инвестиционно проектиране. Тези дейности, според мотивите, определят качеството на ‘урбанизираната ни среда, в която протича жизнен цикъл’. Според вносителите (въпреки че трудно може да се открие такава зависимост) това налага регулиране на пазара чрез гилдията на архитекти и инженери.
Мерките, които се въвеждат със закона, са законов монопол на гилдията да определя достъпа до пазара, както и условията за предлагане на проектантски и архитектурни услуги (с минимални цени за бранша). Ефектите заради новите законови бариери до пазара ще бъдат най-малкото ограничени стимули за предлагане на качествени услуги и административен натиск върху цените на проектантските услуги.
Ние няма какво да добавим като стопански аргумент срещу този закон. Затова предлагаме на вниманието на читателите разсъждения на някои класици на икономическата мисъл върху това как и защо гилдиите успяват да си гарантират монополно положение.
На практика няма стопанска политика, чието прокарване да не се защитава с добри намерения. Както Хърбърт Спенсър иронично отбелязва, такива намерения има зад всички разнообразни ограничения и диктаторски мерки. Така „трябва да се признае, че ограниченията поставени с един закон от 1870 г. върху наемането на работа на жените и децата в бояджийските фабрики и работилници, бяха по своите намерения не по-малко човеколюбиви, отколкото онези, с които Едуард VІ определяше минимума време, за което трябва да бъде ангажиран един надничар. Безспорно ирландския закон за доставка на семена от 1880 г. , който упълномощи собствениците на земи да купуват семе за бедните арендатори и след това да го видят подходящо засято, беше движен от един стремеж към обществено благо, не по-малък от онзи, който през 1533 г. предписваше брой овце, който даден арендатор можеше да владее, или от 1597 г., който нареждаше да бъдат построени отново изгнилите земеделски постройки.“ (от „Човекът срещу държавата“, 1884 г.)
Въпреки добрите намерения, дистанцията на времето ни позволява да оценим, до каквато степен можем, последствията от подобна стопанска политика. И независимо че много от тези мерки ни звучат налудничаво и ги приписваме на тогавашното време, и сега се провежда подобна политика. Разликата е, че езикът е по-завоалиран, но намеренията звучат все толкова благородно.
Теоретиците на обществения избор и на основите на стопанската политика (например, Бюкенън или Ойкен) обясняват с механизмите за съвместяване на конфликтни разбирания. Тъй като всяка политика има своите привърженици и противници, за мирното решаване на споровете е нужно да има някакво съгласие по повод възможните подходи за преодоляването им. Конституционните принципи, които трябва да се основават на съгласието, са такъв механизъм. Когато няма съгласие обаче, най-удобният начин е законовата принуда. Или както Милтън Фридман коментира:
„Обяснението е просто. Всеки човек на света, буквално всеки, желае да се сдобие с чужди пари, за да ги похарчи. Това е универсално желание. Вие искате да похарчите чужди пари, аз бих искал да похарча чужди пари. Има два начина да се сдобиеш с чужди пари. Единият включва произвеждането на нещо, което друг човек ще оцени кат одостатъчно ценно, за да заплати за него с парите си. И двамата печелят от това. Имаме работа с доброволно коопериране, при което и двете страни печелят.
Друг начин за придобиване на чужди пари е отнемането им със сила. Това е основният похван на социалистическата държава, а в по-широк смисъл и на всяка държава. Държавната власт по правило няма пари. Няма такова нещо като пари на държавната власт, има само пари на хората. Държавната власт може да харчи пари само защото притежава правото да взима парите на хората.“ (от „Приватизирайте, приватизирайте и пак приватизирайте!, 1991 г.).
Липсет допълва разбирането за принуда, като разглежда исторически политиката на частните представителни институции. Това, което отличава тези доброволни обединения, отбелязва Липсет, е липсата на законна принуда за налагане на решенията им. Тази принуда може ексклузивно да се упражнява единствено от държавата. Когато лидерите на тези организации не могат да налагат решенията си заради авторитета сред членовете си, най-удобният начин да го направят е като използват държавата, за да упражнят принуда. Затова и „повечето синдикати са по-близо до еднопартийната политическа система, отколкото демократична организация с легитимна и организирана опозиция и механизми за избор на ръководни позиции“ (из „Политическият човек“, 1981 г.).
Професионалните организации действат като синдикатите. Затова и изкушенията при контрола над пазара в гилдията ще бъдат изключително големи. Затова и си позволяваме да повторим думите на Хосе Пинера, реформирал пенсионната система в Чили. На арогантните планове на синдикалните лидери да контролират избора на работниците за частен пенсионен фонд, Пинера отговаря . „За съжаление, не мога да приема предложението, което ми представихте, защото съм загрижен за спасяването на душите ви“.
„Както знаем, синдикалното лидерство в нашата страна винаги е било силно политизирано, но не и корумпирано. Ако избирането на администратор става по решение на синдикален лидер – вместо по решение на всеки работник – вие ще бъдете притиснати от такъв натиск, че ще е трудно да поддържате своята честност. Администраторите на пенсии, които биха желали да управляват пенсионните спестявания на големи групи, ще установят, че е много по-евтино да корумпират синдикални лидери, отколкото да се конкурират за сметките на свободния пазар чрез предлагане на по-добра възвръщаемост или по-ниски комисионни. Аз няма да приема това, защото това ще създаде изкушения, с които никой от вас не би искал да се сблъска.“ (из „Как силата на идеите може да преобрази една страна“, достъпно вече на И.З.И.)
Приемането на този закон, въпреки сравнително елементарните аргументи от икономическо гледище, показват, че в България е по-важно да изманипулираш политическите партии, отколкото да предложиш по-добра услуга на потребителите.
© Коментарните материали от Прегледа на стопанската политика са обект на авторско право. При използването им е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатват материали от бюлетина (за абонамент:[email protected]).
