По-малко политическо влияние за реална борба с корупцията

Автор: Иван Брегов / 16.03.2018
0 гласа, средно: 0.0 от 5

Статията е публикувана за първи път в бр. 57 от 9-ти март 2018 г. на вестник „Сега”.

От края на януари тази година в сила е новият aнтикорупционен закон. Истинското му име е дълго – Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество. Това, което урежда, се явява сложно за разбиране за юристите и за неюристите. Законът отменя няколко нормативни акта и обединява редица държавни органи в нова aнтикорупционна комисия. За да си изясним целта му можем да кажем, че той трябва да бъде основно средство за борба с корупцията. Способите, чрез които ще си служи, са добре познати и прилагани частично от 2005 г., а изцяло - от 2009 г. и изцяло:

  • анализ на източниците на корупция,
  • събиране на информация за имущественото състояние на лица, заемащи висши държавни длъжности, чрез преглед на декларираната собственост, доходи и задължения,
  • установяване на наличие на конфликт на интереси отново за лицата на висши държавни длъжности.

От изброеното следва, че управляващите най-сетне са разбрали как рибата се вмирисва откъм главата. Реално, обаче, законът не въвежда нищо ново като средства за борба с корупцията. Под новото и гръмко име стои старият антикорупционен инструментариум. Нововъведенията се свеждат до избора на председател на мегаструктурата и до множество други организационни въпроси.

В действителност новият закон все още не се прилага, тъй като отговорната за приложението му структура няма избран управленски орган, а не са приети и редица процедурни правила – за подбора на служителите, за взаимодействието на отделните звена в мега антикорупционната структура и за отношението на антикорупционната комисия с други държавни институции. Но това са управленски дефицити, които предстои да бъдат решени, а към момента служителите на вече разформированите и обединени в едно звена довършват започнатата работа по действалите до края на януари закони.

Ще бъдат ли преодолени дефицитите всъщност?

Наличието на антикорупционен орган е, най-малкото, признание от страна на държавата за проблем въпреки ревностното заявяване на лица от властта, че корупцията е „вестникарско внушение” (както твърди министър Горанов). Едно от  ключовите условия за българското членство в Европейския съюз бе държавата да „приложи стратегия за борба с организираната престъпност, корупцията, изпирането на пари, както и системна конфискация на имуществото на престъпници”. Това е записано в Анекс № 6 към Решение на Европейската комисия от декември 2006 г. за установяване на ежегодния доклад за състоянието на българското правосъдие. Така че колкото и спорно да се приема необходимостта от такъв тип законодателство, последното безспорно е изпълнение на една препоръка. Препоръката през годините „обраства” с нови и нови задължения поради факта на трайното неизпълнение на останалите условия – независимост на съда и отчетна и ефективна прокуратура.

Изследвайки в дълбочина препоръките, още през юли 2005 г. Групата на държавите, борещи се срещу корупцията към Съвета на Европа (ГРЕКО), предлага конфискацията на имуществото да се обвърже с реализирането на наказателната отговорност. Тоест само конфискация без разследване, обвиняване и съдене е също толкова неефективно колкото и съдене без конфискация на имуществото. Замисълът е не само да укориш нечие поведение, но и да възпреш от финансиране корупционните икономически кръгове. Тоест колкото и да отбягваме реформата на прокуратурата от всички страни, това не остава незабелязано. Антикорупционният закон не е обвързан с упражняването на наказателна политика върху корумпираните лица, т.е. той не разчита те да бъдат превъзпитани и да изтърпят наказание. Основен способ е административният: налага се финансова санкция, а в най-тежкият случай - и конфискация.

Имаше ли по-добро решение?

Определено да, но то изискваше преследване като престъпление на корупционното забогатяване. В този случай с него трябваше да се ангажира прокуратурата, така щото  лицето, освен административни санкции, да понася и наказателна отговорност. Когато става въпрос за прокуратура, обаче, българските политици изглежда стават особено чувствителни. Реално, обаче, работеща алтернатива на закона на ГЕРБ, намерил широка управленска и опозиционна подкрепа, не бе предложена. Текстовете на БСП страдаха от твърде неясна концепция – за ролята на разследването, за възможността събраните доказателства да са годни в наказателно преследване и др. И в тази опозиционна ситуация БСП не пожелаха да напишат издържан проектозакон и се справиха отлично със задачата – предложиха решение, което да не бъде реална алтернатива на действията на ГЕРБ.

Промяна, която има значение

При разточителството на нормативна база в периода 2005 г. – 2017 г. гражданите нямаха реалната възможност да подават сигнали за отнемане на незаконно придобито имущество. Действалият от 2009 г. текст бе обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд от 2012 г., тъй като според КС на гражданите се вменяваше задължение да направят един вид експертна преценка за вида и цената на присвоеното имущество – нещо, на което няма как да са способни. И 5 години никое парламентарно мнозинство, при цялата си „антикорупционна политика”, не намери за важно да промени закона.

Влезлите в сила нови текстове дават право на всеки български гражданин да сезира антикорупционната комисия, като образец на сигнала е наличен на сайта на комисията.

В теорията и практиката се споделят две виждания относно защитата на подаващия сигнал след като по предложение на ДПС и т. нар. патриоти в закона не бе уредена изрична защита:

  • подателят на сигнал може да бъде съден от разследвания за претърпените вреди,
  • подателят на сигнал, дори и да бъде съден от разследвания, не трябва да понася имуществени последици, тъй като е упражнил едно свое конституционно право да подава жалби и сигнали. В потвърждение на тази теза има и налична съдебна практика на Върховния касационен съд.

Прекомерно политизиране

Приемането на нов антикорупционен закон е повод да се изправят недъзите на стария, ако се следва последователна законодателна политика. За корупция можем да говорим, когато едно лице, упражняващо власт, използва положението си, за да набави за себе си или другиго облага. Тоест, за да борим корупцията органът, призван да прави това, трябва да бъде възможно най-далеч от контрола на политиците. Но тъй като това е на практика невъзможно, то управляващите антикорупционния орган трябва да представляват и трите клона на властта, така че нито една власт да не може пряко да го контролира или да влияе на работата му.

Проблемът е подобен на този със съдебната власт – политиците от изпълнителната и законодателната власт не желаят да дадат независимост на съда от себе си и от прокуратурата. По тази причина и Висшият съдебен съвет е доминиран от политически представители и представители на прокуратурата при малцинство на представителите на съдиите. И при избора на председател на новата антикорупционна комисия този проблем е изразен в крайна степен, тъй като председателят ще се избира само от Народното събрание, а председателят ще предлага заместниците си. Така доминиращата партия (или коалиция) получава тотален контрол над агенцията, призвана да бори болестта на политиката – корупцията. Това определено е крачка назад от отмененото законодателство, където в управата на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество представители имаха президентът, Министерски съвет в лицето на министър-председателя, както и Народното събрание.

В момента процедурата за избор на председател е открита от Народното събрание. Кандидатите са двама - Пламен Георгиев, излъчен от ГЕРБ и действащ председател на КОНПИ и Николай Николов, номиниран от БСП. Интересно е, че останалите управленски и опозиционни фактори са се въздържали от номинации, а по това за кое предложение ще гласуват ще разпознаем и доколко упражняват опозиционни функции.

Предвид старите текстове, обединени в общ закон, представян като иновативен, и предвид предизвестения избор на стария-нов председател, не можем да очакваме задоволителни резултати. За борбата с корупцията основно призвана е съдебната власт, а не комисии, съвети, канцеларии и т.н. Правосъдието, осъществявано от независима съдебна власт, е най-доброто лечение, но то предполага опериране без упойка от болката при слизане от политическата сцена.