Писмо до моя внук

Писмо до моя внук

Фред Кент

Април, 1942 година

Когато бил ученик, внукът на г-н Кент бил доста объркан поради моднитетогава възгледи, които омаловажавали системата на печалбата. Той помолилдядо си да му обясни може ли въобще да има печалба, ако не се взема от нечийдруг труд.

Скъпо мое внуче,

Ще отговоря на въпроса ти по възможно най-простия начин. Печалбата е резултатот начинание, което облагодетелства както предприемчивия, така и всичкиостанали. Нека разгледаме това сработване в една примитивна общност, даречем, от сто човека, чиято съобразителност не надхвърля знанията, необходимиединствено за посрещане на жизнените потребности чрез упорит ежедневен труд.

Та тази наша примитивна общност живеела в подножието на планина и се нуждаелаот вода. Но вода имало единствено в извора, близо до планинския връх. Етозащо всеки ден всичките сто човека се катерили нагоре в планината. Трябвалоим един час, за да се изкачат и да слязат. И ден след ден те правили това.Докато най-сетне един от тях не забелязал, че водата от извора се стичав същата посока, по която и той слиза от планината. Осенила го идеята даизкопае улей по планинския склон чак до своето обиталище. И той се захваналза работа.

Останалите деветдесет и девет дори и не полюбопитствали какво прави той.

Но един ден този, стотният, пренасочил част от изворната вода към прокопанияулей и тя потекла надолу по планината към водоема, построен от него в подножието.

А после рекъл на останалите деветдесет и девет, които всеки ден пропилявалипо един час, за да отидат, да си налеят и да си донесат вода, че ако всекиот тях иска да му дава ежедневно, това което изработва за десет минути отсвоето време, то той ще им дава вода от своя водоем. И ето че започнал всекиден да получава по деветдесет и девет минути от тяхното време, и вече небило необходимо той самият да работи по шестнайсет часа на ден, за да синабави нещата от първа необходимост. Той се сдобил с огромна печалба, нопък неговото начинание дало възможност на всеки от деветдесет и деветиматада разполага допълнително всеки ден с петдесет минути.

Предприемчивият, който вече имал на разположение по шестнайсет часа наден, а и по природа бил любознателен, прекарвал част от времето си, наблюдавайкикак водата се спуска по планинския склон. Виждал как се провира отнася камънии клони. Така той изобретил воденичното колело. Сетне, след дълги часовена размисъл и труд, впрегнал силата на водата да смила царевичното зърно.

Този, стотният, установил, че има възможност да смила зърното и на останалитедеветдесет и деветима. И им казал: “Ще ви позволя да мелите вашето зърнов моята воденица, ако ми давате една десета от времето, което спестявате.”Те се съгласили. И предприемчивият получил допълнителна печалба. Използвалвремето, плащано му от останалите деветдесет и девет, за да си изгради по-хубавакъща, с повече удобства – нови нарове, повече отвори в къщата за допълнителнасветлина, осигурил си по-добра защита от студа. Станало така, че този, стотният,постоянно изнамирал начини да спестява деветдесет и деветте части от общияразход на тяхното време, като искал останалите да му плащат по още еднадесета за неговата предприемчивост.

В крайна сметка се стигнало дотам, че този, стотният, разполагал с цялотоси време и можел да го използва както намери за добре. Не се налагало дасе труди, освен ако самият той не искал. Храна, подслон и дрехи му осигурявалиостаналите. Но неговият ум не преставал да работи, а останалите деветдесети деветима постоянно имали повече време за себе си благодарение на неговатамисъл и планиране.

Така например забелязал, че един от тези деветдесет и девет души изработвалпо-хубави обувки от останалите. Тогава той организирал нещата по такъв начин,че този човек да използва времето си, за да прави обувки, защото от печалбататой можел да го храни и облича, да му осигури подслон. На останалите деветдесети осем вече не им се налагало сами да си правят обувките. Те трябвало даплащат една десета от времето, което спечелили. Деветдесет и деветият същоможел да работи по-малко часове, защото част от времето, което всеки отдеветдесет и осемте плащал, било възможно благодарение на стотния.

Дните се нижели и стотният забелязал, че друг прави по-хубави дрехи отостаналите. Организирал нещата така, че той да посвети цялото си време натова основно умение. И така нататък.
Благодарение на далновидността на този, стотния, възникнало разделениетона труда, в резултат на което все повече хора в общността работели това,което най-добре умеели.
Всеки разполагал с много време. Всеки, с изключение на най-бавно схващащите,започнал да проявява по-голям интерес към от това, което другите правелии да си задава въпроса как да подобри материалното си положение.

Крайният резултат е, че всеки човек започва да открива своето място в еднаобщност на знаещи и можещи.

Но да допуснем, че този, стотният, бе прокопал улея до подножието на планинатаи бе казал на останалите деветдесет и девет: “Ако вие ми давате това, закоето са ви необходими десет минути, за да го произведете, аз ще ви давамвода от моя водоем.” Те щяха да се обърнат към него и да му кажат: “Ниесме деветдесет и деветима, а ти си сам. Ще си вземем толкова вода, колкотоискаме”. Е, какво щеше да стане тогава? Щеше да отпадне стимулът на най-любознателнияум да развива предприемчивите си идеи? Той щеше да проумее, че няма да спечелинищо от разрешаването на проблемите, ако трябва да използва отреденото мувреме, за да осигурява единствено прехраната си. Нямаше да има напредъкв общността. Животът щеше да продължава да е тегло за всеки с единственатаизгода да работи по цял ден за прехраната си.

Но да си представим, че деветдесет и деветимата не са попречили на стотниячовек да продължи да размишлява и общността се е развивала. И нека допуснем,че за кратко време са се появили сто семейства. Щом децата пораснали, станалоясно, че трябва да ги научат как да живеят. Вече има достатъчно продукция,така че имало възможност да “отделят” неколцина, които да не работят запрехрана си, а да им плащат, за да учат младите.

По същия начин разширяването на познанието разкрило красотата на природата.Хората се опитвали да рисуват пейзажи и животни – и така се зародило изкуството.От звуците в природата и от гласовете на хората се развила музиката. И сепоявила възможността онези, които били вещи в рисуването и музиката, дасе посветят изцяло на изкуството, като давали творбите си на останалитев замяна на дял от произведеното в общността.

С развитието на тези процеси всеки член на общността, като давал нещо отсвоите умения, ставал все повече зависим от дейността на останалите.

И ако не се бяха появили злобата, завистта и несправедливите закони, ограничаващичестните предприемачи, които са полезни за всички, то щеше да има постояненнапредък.

Необходимо ли е да говорим още, за да докажем, че не може да има печалба,без да се вземе нещо от другите, че подобно начинание улеснява начина наживот на всеки?

Тези принципи действат както в голяма страна като Съединените щати, такаи в нашата въображаема общност. Законите, които убиват стимула и парализиратчестния предприемач, задържат напредъка. Истинската печалба не е нещо, коетовсява страх, защото е от полза за всички.

Трябва да полагаме усилия да градим, вместо да рушим това, което другитеса създали. Трябва да сме справедливи към другите, за да бъде и светът справедливкъм нас.

Твой дядо

–––––––––––––––––––––––––

(1) Писмото е предоставено за публикацияв страницата на Идеи за свободно общество от Лиън Лоу изпълнителен директорна фондацията Свободен пазар, ЮАР.