Пазар на труда и социална политика през 2017 и 2018 г.

Ако трябва да определим политиките в социалната сфера и пазара на труда през изминаващата 2017 г. с една дума, то тя би била „разнопосочни”. Някои от тях бяха осъзнати, мотивирани и в правилната посока, други бяха направени повече насън, отколкото наяве, а трети бяха залитане към откровен популизъм.

Социална политика

Политиката в социалната сфера е приятната изненада, която успя да пробие през общия реформаторски вакуум. В социалното подпомагане бяха предприети две важни, макар и плахи стъпки:

• Беше направена заявка за промени в системата за подпомагане на хората с увреждания. Въпреки това важни елементи като повишаването на ролята на социална оценка и индивидуалния подход към хората с увреждания на този етап се изчерпват с публикувания проект на Методика за извършване на социална оценка и с Концепцията за реформиране на експертизата на работоспособността. Последната в прав текст признава неспособността на досегашната система да осигури достъп до адекватна подкрепа на своите бенефициенти, което създава усещането за наличие на политическа воля за преодоляване на статуквото.
•  Беше приета първа стъпка към диференциация на месечните помощи за отглеждане на дете до завършване на средно образование (т.нар. детски надбавки). От началото на 2018 г. доходният критерий за достъп до помощта вече ще съдържа две стъпки, като семействата с доход до 400 лв./лице ще получават нейния пълен размер, а тези с по-висок доход (при горна граница от 500 лв.) ще имат право на 80% от нея.

Остава въпросът защо на няколко последователни правителства им трябваше толкова време, за да осъзнаят, че и в двата случая е налице достатъчно широк обществен и експертен консенсус за посоката на промяна. Колебливостта е видима дори и при тези две решения – промените при детските надбавки ще бъдат до голяма степен безсмислени без въвеждането на по-нататъшна диференциация и затягане на контрола, а по думите на министър Петков окончателна визия за реформата при помощите за хората с увреждания не можем да очакваме преди 2019 г.  

Политика на пазара на труда

Докато заетостта поставяше рекорди, философията зад активните мерки на пазара на труда си остана все така пасивна. Програмите и мерките за подпомагане на заетостта остават концентрирани върху субсидирането на работни места, докато Националната стратегия за учене през целия живот продължава да търпи провали. Последните данни (за 2016 г.) сочат, че едва 2,2% от населението на възраст 25-64 г. участва в този процес при първоначална цел от 5% през отдавна отминалата 2013 г. Впоследствие същата цел беше преместена за 2020 г., а съвсем наскоро – ревизирана до 2,7%. Тези 2,7% могат да се окажат също толкова недостижими, освен ако не само акцентът в политиките, но и начинът на тяхното провеждане не се променят значително.

Като положителни развития можем да определим промените в Закона за МВР, Закона за чужденците и Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, които ще помогнат за по-лесното наемане на чуждестранни работници през 2018 г. В условията на рекордно висока заетост на населението на 15-64 години и нарастващ недостиг на работна ръка, последното е задължителна предпоставка за повишаване на потенциала на икономиката през 2018 г.

Друга от големите очаквани промени – разработването на ясен механизъм за определяне на минималната работна заплата – така и не се състоя. Очевидно е, че някакви усилия в тази посока бяха положени, както от страна на работодателите и синдикатите, така и от самото правителство. Подобен инструмент обаче все още липсва, а малкото информация, която си пробива път през абсолютната непрозрачност на преговорите, навява на мисълта, че „механизмът” ще е всъщност процедура – т.е. ще е в голяма степен лишен от икономическа обосновка. В условията на заявена от текущото правителство политическа цел от 650 лв. минимално заплащане в края на мандата, остава опасността евентуален бъдещ механизъм да бъде приет именно с целта да оправдае тази стойност. Всичко това подсказва, че решението ще остане силно политизирано, независимо от крайния резултат от преговорите. Докато не се промени мисленето, че проблемът се изчерпва с това да „решим” колко най-малко струва труда на работещите, съществува опасността редица групи от обществото да останат неспособни да натрупат умения чрез работа заради тази изкуствено определена минимална бариера пред наемането им.

Равносметка и поглед напред

И през 2017 г. държавата продължи с опитите си за провеждане на социална политика през пенсионната система и трудовото законодателство. Социалноосигурителната справедливост беше подложена под съмнение след приетото увеличаване на минималните пенсии. Работещите българи започнаха да плащат ордьовъра още в началото на 2017 г. и тепърва ще плащат основния курс от началото на 2018 г. под формата на по-високи вноски за пенсия в условията на разколебано доверие в системата. Дългосрочният провал на образователната система да подготви кадри за пазара на труда беше лесно надвикан с цитати за относителния дял на „работещите бедни” – една от най-често малтретираните дефиниции[1] в съвременния български език. Лесното „решение” на този проблем (вдигане на минималното заплащане) крие риска да превърне част от „работещите бедни” в безработни и още по-бедни.

Би било оптимистично през 2018 г. да очакваме нещо различно, освен „повече от същото”, поне що се касае до политиките по доходите и пазара на труда. В същото време, ако приемем ходовете в сферата на социалното подпомагане през 2017 г. като „опипване на почвата”, може би 2018 г. ще даде повод за повече смелост при реформата на крайно анахронични програми и мерки.

Няма обаче причина правителството да не опита да е по-смело и оригинално и по отношение на политиките на пазара на труда. Заетостта е на рекордни нива – какво по-точно субсидираме и подкрепяме? Основан на данни (а не на предизборни обещания) механизъм за минимално заплащане, в комбинация с добре обмислени усилия за квалификация и обучение на безработните и неактивните ще реши не само текущи проблеми, но и ще повиши устойчивостта при бъдещи кризи.

Ако при следващото забавяне на икономиката отново загубим 400-500 хиляди работни места, вината ще бъде именно на настоящия кабинет, тъй като той има уникалната възможност да превърне политиката в щит срещу бъдещи сътресения. Алтернативата е тя да остане просто метла. Метла за прикриване на проблемите в други системи.

[1] Данните за дела на работещите бедни произтичат от ежегодното изследване на НСИ за доходите и условията на живот (EU-SILC). Там „бедността” е характеристика на домакинството, а икономическата активност (в случая наличието на работа) е характеристика на всяко отделно лице. Ако едно лице работи, живее само и получава минимална работна заплата (дори без никакви други доходи), то няма как да е „работещ беден” по простата причина, че минималното заплащане е по-високо от линията на бедността. Тъй като повечето хора не живеят сами, техните доходи (включително несвързаните с трудова дейност) се разпределят на лице от домакинството по начин, който взима предвид факта, че лицата освен доходи споделят и разходи. Най-просто казано, ако всички доходи на едно четиричленно домакинство произтичат от заплатата на едно лице, а домакинството се състои от двама възрастни и две деца, общият им доход не се дели на 4 (колкото са членовете на домакинството), а на 2,1. Първият възрастен е с тегло 1, вторият – с тегло 0,5, а всяко дете е с тегло 0,3. За да не бъде беден работещият в това домакинство, той трябва да получава чиста (нетна) заплата от минимум 648 лв. Видно е, че човек с подобна заплата няма как да бъде „беден”, ако издържа само себе си, тоест „бедността” произтича най-вече от липсата на работа при втория възрастен в домакинството, а не от нивото на заплащане на първия. Както и да го смятаме, няма как минималната заплата да има отношение към доходите на този човек в скоро време.