Относно предупрежденията на МВФ за дефицита по текущата сметка

Ръководителят на мисията на МВФ за България Ханс Фликеншийлд вече отправи първите си забележки към българската икономика. Една от тях, както се и очакваше, беше във връзка с дефицита по текущата сметка, който достигна 10,03 % от БВП на годишна база към края на месец юни (спрямо периода юни 2004-юни 2005 г.), като най-голямо влияние върху него оказва търговският дефицит (15,38 % от БВП за същия период). Ответната реакция, която се очаква от МВФ, е налагане на рестрикции – най-вече в банковата сфера, целящи намаляване на кредитирането, но вече беше намекнато и за рестрикции в държавните разходи и публичните инвестиции , за да не се напомпва излишно частното потребление. Сега няма да коментираме мерките, които би предприело правителството под давлението на фонда, най-малкото защото те все още не са ясни и не разполагаме с конкретни данни. Но за да се намери разрешение на даден икономически проблем, трябва да се разбере какъв е проблемът, какво го предизвиква, какви са възможните причинно-следствени връзки, които ще се задействат и какво ще бъде отражението им върху действията на икономическите субекти. Преди всичко трябва да отговорим на въпроса: търговският дефицит проблем ли е за българската икономика предвид външната и вътрешна макроикономическа конюнктура? Търговският дефицит означава, че вносът на стоки най-общо надминава износа в парично изражение, т.е. българите купуват повече чуждестранни стоки отколкото изнасят. Това, икономически погледнато, е просто факт, който може да бъде анализиран, но самият дефицит не е индикация за проблем. Още повече, че държавните граници не очертават дадена самостоятелна икономическа единица, а политическа единица. Решението на индивидите да купуват чуждестранни стоки е продиктувано от личните им субективни предпочитания и рационални аргументи, но доколкото размяната е доброволна, и двете страни печелят от нея. Българската икономика е отворена, така че няма как да говорим за “небалансираност” на икономиката – във всеки един момент пазарният процес я движи към равновесие и координационните механизми на взаимодействие между икономическите субекти я балансират. Връщайки се назад в годините, когато битува схващането в теоретичните среди, че вносът води до изтичане на богатство и следователно външната търговия е игра на нулева сума, държавите затварят границите си за свободна търговия и за движение на стоки и капитали и това води до реално обедняване на населението. Защото именно търговията засилва конкуренцията в глобално ниво, която от своя страна е двигателят на икономическия растеж. И все пак какви са опасенията на фонда? Евентуалният отговор можем да потърсим в причините, които пораждат дефицита, след като анализираме структурата на търговския баланс. Основните тенденции, които се забелязват в структурата на баланса на стоки и услуги през последните години, са следните:

1. Както вносът, така и износът се увеличават като процент от БВП през последните 5 години, което показва, че стокообменът се увеличава като цяло.

2. Вносът расте с по-бързи темпове от износа. За първото шестмесечие за 2005 г. ръстът на вноса е 13,3 %, докато ръстът на износа е 10,5 %.

3. Увеличава се делът на инвестиционните стоки в обема на вноса. Това е индикация, че вносът не задоволява само текущо потребление, но бива инвестиран в капитал, който е необходим фактор за икономически растеж и увеличаване на производителността.

4. Горивата намаляват като дял от структурата на вноса до края на 2004 г., което се дължи на инвестициите в енергийна ефективност и намаляване на енергоемкостта на българската икономика. Увеличаването на цените на енергоносителите обаче увеличава остойностения размер на вноса на енергийни ресурси през последните месеци.

5. Делът на потребителските стоки във вноса намалява като цяло.

Изводът е, че дефицитът по текущата сметка се увеличава не защото намалява износът, т.е. българските фирми стават по-конкурентоспособни, но засиленото вътрешно потребление се проектира в ускоряване на търсенето на вносни стоки и услуги. Ръстът на БВП за България е по-голям от ръста на икономиките на най-големите търговски партньори, в които българските предприятия изнасят – Германия, Италия, Турция. Следователно относително по-големият темп на изменение на вътрешното потребление от темпа на изменение на външното потребление водят до относително по-голям ръст на вноса от износа. Инвестирането в икономиката също води до внос на инвестиционни стоки, суровини и материали. Като цяло, причините за увеличения внос могат да се търсят по няколко канала:

1. Увеличаване на цените на горивата в световен мащаб, което води до по-голям внос в парично изражение.

2. Икономическа експанзия на Китай, заедно с присъединяването й към СТО, допълнително поощрява износа на Китай. Това може да доведе до изтласкване на част от българския износ от този на китайския в някои сектори (например в текстилната промишленост).

3. Усилено кредитиране на бизнеса и на домакинствата, което води до увеличаване на потреблението.

4. Наличие на положителен лихвен диференциал между лихвите по кредитите в чужбина и България, което своевременно води до приток на капитали към българската икономика. Това се отразява като излишък по капиталовата и финансова сметка и съответно като дефицит по текущата сметка на платежния баланс.

5. Бум в пазара на имоти, което създава допълнително търсене на мебели и други стоки за бита.

Салдото по текущата сметка на платежния баланс по същество представлява разликата между спестяванията (частни и публични) и инвестициите в икономиката. При дефицит, икономическите агенти инвестират повече отколкото спестяват и като цяло икономиката задлъжнява (чрез увеличение на частния или държавен дълг). Това в дългосрочен план би могло да доведе до проблем за частните инвеститори, ако притокът на чуждестранни капитали, на който се дължи бумът на разходите им, се намали неочаквано. Буфер на тази опасност МВФ вижда в наличието на бюджетен излишък, който чисто счетоводно води до намаляване на дефицита по текущата сметка, защото бюджетен дефицит означава спестявания на държавния сектор, които да неутрализират разликата между спестявания и инвестиции на частния сектор. Проблемът обаче не само ще остане, а може да се задълбочи при тази мярка, защото публичният сектор преразпределя и изземва богатство на икономическите агенти, той не отразява техните решения и очаквания. Да се мисли за икономиката в уравнения и тъждества е тотално погрешен подход, последиците от който биват понасяни от гражданите и бизнеса.