Околна среда и народно представителство

Преглед на стопанската политика – Word Format (Word Format)

През миналата седмица законопроектът за опазване на околната среда, вече почти приет, бе „вдигнат на трупчета“ за дооправяне. Въпреки относително голямата тъмнина при подготовката и обсъжданията на този закон – процес започнал през август 2000 г. – най-добрият подход в създалата се ситуация е връщане на целия проект за пренаписване. Представянето на този законопроект в народното събрание е едно от предварителните условия по заема от 450 милиона щатски долара от Световната банка, но това не е извинение да се приеме лош закон, който вероятно и ще затрудни опазването на околната среда, и ще бъде – меко казано – труден за съобразяване и прилагане. (Разбира се, би било редно представители на парламента да обяснят случилото се на широката публика и да се извинят за свършеното и несвършеното.)

Съдейки по съобщенията в пресата от миналата седмица, от първото обсъждане на проектозакона през септември 2000 досега не са направени никакви съществени подобрения. В една от стенограмите по обсъждането – всъщност по най-спорната глава на проекта, тази за достъпа до информация за околната среда – народен представител твърди, че по проекта нямало несъгласие, изразено от обществеността. Всъщност обаче по почти всички текстове има сериозни възражения, но те не биват вземани под внимание.

Тук ще се спрем само на някои от нововъведените разпоредби, които сериозно нарушават интересите на бизнеса, без за сметка на това да се подобрява опазването на околната среда.

Според чл. 9 „държавната политика по опазване на околната среда се интегрира в секторните политики – транспорт, енергетика, строителство, селско стопанство, туризъм, промишленост, образование и други, и се осъществява от компетентните органи на изпълнителната власт.“ Това фактически означава, че всичко се преплита във всичко и съответно се размиват отговорности. Един прост пример. Енергетиката, която като отрасъл засега е предимно замърсител, не може и не трябва да съставя „интегрирани програми за опазване на околната среда“, а просто трябва да изпълнява изисквания за нейната защита и/или възстановяване. Същото е и с другите отрасли, и с административните органи в съответните области.

Член 20 и следващите се занимават с описанието на т. нар. информация за околната среда (1). Тези разпоредби предполагат както намеса на администрацията във области, които се смятат за търговска тайна, така и особен режим на достъпа до информация, по-ограничителен от действащия в момента (в общи линии съвпадащ с режима по закона за достъп до обществена информация с по-ясно предписание на някои дейности за администрацията). В законите има определение само на търговска тайна като такава. Фактически по усмотрение на контролните органи ще бъде защитено това, което те решат. Но всички ще са длъжни безусловно да им предоставят всякаква информация. Единствено възможният подход ненарушаване на търговската тайна и защита на интересите (и правата) за чиста околна среда е този, който се използва в чл. 8 на сега действащия закон. В него се прави разлика между дейност и резултат. В правото това е т.нар. продуктова отговорност (т.е. този, който прави или продава нещо, което вреди или може да вреди другиму, трябва да разкрие информация за това, което прави или продава, и съответно да възмезди – ако волно или неволно нанесе щети). Логически, философски и в бизнеса това означава, че замисълът, технологиите и средствата са си работа на предприемача, докато резултатът – така или иначе предназначен „за другите“, за размяна, трябва да им бъде известен и общо взето, и в подробности. Иначе не би имало свободно изявление в сделката или може да се получи, че „неговият“ резултат затруднява „моето“ дишане. Стандартите на достъпа до информация – засега слабо известни в България или, когато стават известни, нарочно нарушавани от държавната администрация – предполагат ясни начини за защита на засегнатите интереси. Най-често използваният от тях е заличаването на името, чиито интерес е под закрила, от документа, предоставящ информацията.

Единственият недостатък в сега действащия закон е определението на „информация “ чрез „данни“ вместо чрез „запис“, но това може да се обясни чрез неразвитост на теорията и средствата за общуване през 1990 г. (В новия вариант определението е чрез изброяване, което е далеч непълно.)

На критиката на подхода на новия закон в парламентарна зала представящият закона д-р Джевджет Чакъров отговаря, че той бил съобразен с Директива 313/90 на ЕС. Това е и вярно и невярно. Всяко едно съобразяване може да стане по два начина – като се направи нещо по-добро и като се направи нещо по-лошо. И сега действащият закон е съобразен с въпросната директива, което е отбелязано във всички не-български академични и служебни анализи на закона. Нововъведението е в горепосочения подход чрез разграничаване на дейност и резултат; причината за него е в обстоятелството, че и тогава (1990-1991), и сега продуктовата отговорност в българското правораздаване е слабо разработена и просто непозната за съда. Съобразяването в новия законопроект е, че са въведени два и половина пъти повече ограничения на свободата и три пъти повече усмотрение на администрацията, отколкото в Директива 313/90.

Съществено ограничаване на бизнеса е и разширяването на правата на администрацията и увеличаването на броя на дейностите и задълженията на бизнеса, свързани с оценката на въздействието върху околната среда (ОВОС). Основният недостатък на новата уредба е напълно типичен: администрацията прехвърля върху бизнеса разходите по ОВОС. На това отгоре се премахва приложението към действащия закон (Директива 337/85 на ЕС), където е даден относително кратък списък на проектите, подлежащи на такава предварителна оценка. Затова в крайна сметка се получава, че параметърът на предварително усмотрение на администрацията се увеличава.

В българското правосъзнание едно от господстващите разбирания е, че правителството е винаги добро, а предприемачеството – винаги лошо. Новият закон добавя на страната на добрите и „зелените“ неправителствени организации. Някои от тях получават правото да „контролират“ (едно друго глупаво определено понятие в проекта) и „събират глоби“. Вече писаното по този повод забравя някои принципни положения. Неправителствените организации не са добри по начало и по природа. Те са такива, ако допринасят за общото благо – благото, което всички ползват, но никой по отделно не плаща. Когато те бъдат поставени в позата на контрольори от името на правителството, те не са нещо повече от контрольори от името на правителството. Всъщност идеята на министерството на околната среда и водите и народното представителство е да създаде посредник в корупционните практики, възможностите за които са доста разширени според новия проектозакон. Може да се очаква участието на служители на министерството в сега учредявани неправителствени организации.

Принципната разлика между правителствени и неправителствени организации е в характера на тяхната представителност. За първите тя следва от мандата за прокарване на закона, преотстъпван от избирателите периодично на техните представители. Представителността на вторите не следва от никъде. Следователно министерството ще трябва да лицензира неправителствени организации да бъдат контрольори. Единственият начин да се осъществява такава дейност без съществени стимули за злоупотреба (предвидена в глава V на настоящия закон) е частното предлагане на обществени услуги, предоставяно чрез търг или конкурс. Тази схема не предполага привилегии за неправителствени организации.

Предприемачите явно се досещат, че „зелените“ организации мразят капитализма дори повече отколкото е тази омраза у държавните служители. Това не означава обаче, че „зелените“ ще се гнусят да вземат пари от бизнеса. Ако се сбъдне идеята на народните представители, внесли промяната в закона, схемата ще бъде следната: колкото повече се замърсява околната среда, толкова повече са „глобите“ и толкова повече процъфтява „зеленото“ движение за нейното опазване.

На едно по-абстрактно ниво проблемът си остава все същия: защита на избирателите от техните избраници.

1. Чл. 22, ал. 1 Гласи: „Достъпът до информация за околната среда може да бъде отказан в случаите, когато предоставянето й ще се отрази неблагоприятно на:

1. международните отношения, националната сигурност и отбраната на страната;

2. поверителността на работата на органите на изпълнителната власт, съгласно изисквания, предвидени в закон, както и когато се иска предоставяне на недовършени документи или информация, предназначена за вътрешноадминистративен обмен;

3. нормалното протичане на наказателен съдебен процес или на гражданскоправен спор;

4. производствената или търговската тайна, определена със закон;

5. правото на интелектуална собственост;

6. тайната на личните данни и/или архиви, ако физическото лице, с което е свързана тази информация, не е съгласно с разкриването й, и съгласно изисквания, предвидени в закон;

7. интересите на трето лице, което е предоставило исканата информация, без да има правно задължение да го направи и без да може такова задължение да му бъде наложено, и когато не е съгласно с предоставянето на информацията;

8. компонентите на околната среда, за които се отнася информацията.“

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!


Свързани публикации.