Обсъждането на стопански теми през последните три седмици

Преглед на стопанската политика – Word Format* (Word Format)

„- Защо хората не ходят на театьр?

– Защото повече ги привличат гастролите на икономистите.“

Икономическият дебат в България никога не се е славел с добро познаване на материала. Но периодът от 17 септември насам едва ли има предшественик по обърканост и подмяна на темите и ролите.

Нещо подобно се случи в края на декември 1989, когато 400 икономисти в 272 аудитория на Софийския университет умуваха на глас какво трябва да се прави със стопанството на България. Но тогава никой освен присъстващите не разбра, че е имало митинг на икономисти – нямаше свободна преса, а самите присъстващи не разбираха отчетливо за какво говорят. Масова подмяна на понятия и теми бе проведена и в периода между януари и април 1995 г. (виж: Началото на лявото управление. София, Капитал, 1995). Тогава хорото се водеше от правителството на Жан Виденов, „бизнесът“ чакаше да грабне нещо от „националното богатство“ и искаше защита от чуждестранните конкуренти, а Международният валутен фонд (МВФ) също не разбираше, че в икономиката на страната „приоритет трябва да бъдат растежа и защитата на благосъстоянието на българските граждани“.

Едно от основанията на сегашните дебати е късата памет. Стопанските обсъждания и стопанската политика са като поезията: казаната веднъж страшна глупост после се случва, особено ако завладее масите.

Я, колко специалисти по данъците!

С идването на мисията на МВФ в България започна и дебатът по обещаните промени във фискалната политика. Краткият преглед на мненията в медиите създава впечатлението, че за първи път в новата история на страната имаме единодушие на бизнес, синдикати и правителство по въпроса за данъците. Всички вярват, че обявената от правителството икономическа програма е осъществима и че ще стимулира растежа на икономиката.

Единственият проблем изглежда е в това, че подлият МВФ силно се съмнява в ефективността на предложения пакет от икономически мерки и се „опасява“, че едновременното намаляване на данъците, увеличаване на социалните плащания, отлагане на ДДС в туризма и съкращаване на разходите във все още държавните предприятия „ще затрудни“ правителството в „постигането на балансиран бюджет“.

В дебата върху промените в данъчната политика прави впечатление следното.

1/Аргументите на бизнеса в защита на данъчните промени са съвсем неубедителни и често смешни, не по темата. Не може да не споменем едно открито писмо на работодателски съюз до МВФ. В него се твърди, че обещаните данъчни промени трябва да се случат, защото „огромен брой компании са изготвили инвестиционните си програми и бизнес планове за следващата година, отчитайки ефекта от тези мерки и разчитайки на тяхното прилагане“. Съюзът обвинява МВФ в някакво отрицателно отношение към България. То било особено странно, защото след 11 септември страната била готова „решително да подкрепи САЩ, НАТО и демократическата общност в борбата с тероризма“. Един вид, МВФ е маша на САЩ, Великобритания и световният империализъм, както напомниха вестниците неотдавна. И тъй като този път смятаме, че САЩ и сие са прави, то фондът трябва да плати за добрите ни чувства.

МВФ бе привидян и като участник-наблюдател в изборите по-рано тази година. След като от МВФ са били против нулевия процент на данък върху печалбата, защо не са „предупредили“, че няма да го приемат; мълчанието тогава било знак на съгласие.

2/ Активно участие в дебата взеха и множество свободноплаващи шамандури. Те изказаха всички възможни мнения за всички възможни данъци. Общият знаменател е, че всички трябва да плащат по-малко, правителството да харчи повече, хората да не работят, а МВФ да плаща.

3/ Крайно творческо, единно и горе-долу в описания дух се оказа и поведението на правителството. Докато министърът на финансите преговаря за намаляване на данъците изобщо и за нулев данък по печалбата в частност и увеличаване на разходите за социални болежки, единият вицепремиер заяви, че „в бюджета няма пари за нищо“, а другият вицепремиер (бивш член на вече цитирания работодателски съюз) отсече, че данъците и вноските в социалните фондове ще запазят размера си, защото „първо сивата икономика трябва да изчезне“. Председателят на парламента съобщи на среща с бизнесмени и бизнесдами, че „идеята за нулева ставка е великолепна, но още няма направени разчети от финансовото министерство“. Министър-председателят, който изглежда възбуди цялата тази работа, се оказа над нея и затова си мълчи.

4/ Насред с разнопосочния напън да бъде убеден МВФ за намаляване на данъците (при увеличаване на разходите), общинарите от Кюстендил съобщиха, че подготвят промени в Закона за местните данъци и такси, за да се увеличи пътният и патентният данък. Въображение прояви и Асоциацията на черноморските общини. Тя изпрати писмо до кабинета и законодателното събрание с предложение общинските фирми да не плащат данък печалба (както, предполага се, и другите фирми), но да дават същия данък за покриване на социалните разходи на общините.

Всички тези детайли на поведение и предложения са толкова странни от икономическа гледна точка, че е желателно специално да бъдат изследвани.

Чрез олелия към растеж и богатство

Зад горните примери и изобщо зад мненията по повод предлаганите от правителството стопански политики често се крие неразбиране на основни икономически принципи.

В парадигмата „лош фонд – добро правителство“ правителството се подразбира като знаещо рецептата за растеж и увеличаване на благосъстоянието – то разбира тези неща по-добре от деловите среди, които си били натъкмили плановете за бизнес според обещанията по време на изборите. МВФ – поради зла умисъл или просто глупост – отхвърля „тези прекрасни идеи“. Пресата е почти единодушна в тази оценка. Малцинството несъгласни с това мнение са „плиткоумни анализатори“ или „сини каски“. За какво става дума?

1/ В подобен дебат е особено важно първо да се уточни по какъв критерий участниците разграничават „добрата“ от „лошата“ политика. След това трябва да се прецени дали краткосрочните и дългосрочните последици от едни или други политически действия наистина ще бъдат „добри“ или „лоши“.

2/ Макар и с различна формулировка, общо е мнението, че целта на бъдещата стопанска политика трябва да е стопанският растеж. Анализите и мненията в обществения дебат разкриват вижданията на авторите за това какви са факторите за увеличаване на богатството, измервано най-често с растежа на БВП.

Вече четири години стопанската политика се представя като избор между стабилизация и икономически растеж. Това отново бе повторено от в-к Стандарт. В тази връзка е редно е да се знае, че „макроикономическа стабилизация“ означава предвидимост на икономическите институции, т.е. на парична единица, банкова система и бюджетен баланс. Не става дума за стабилност в смисъл на липса на стопанска промяна или развитие.

Пак там г-жа Величка Рангелова, експерт на „Промяна“, представи свое виждане за икономиката и инфлацията. Според нея нарастването на паричната маса е необходимо условие за икономически растеж, като това няма връзка с инфлацията. Приемайки това, препоръчваната политика е допълнителна парична емисия и увеличаване на доходите, и следователно, потреблението. Всъщност тази позиция не е нова. България се радваше на нейните резултати през 1996 и 1997 г. Барон Мюнхаузен така би изтълкувал Кейнс. Осноната идея е, че напечатването на по-голямо количество книжни пари води до увеличаване на благосъстоянието. Не бихме коментирали това мнение, ако прилагането му в българската действителност не бе довело до средногодишна инфлация от над 100% за периода 1992 – 1997 г. и съществен спад на благосъстоянието. Късата памет може да се сравни с увяхваща незабравка. Дебатът не оросява спомените за безумствата в стопанската област. Това означава, че поуките от историята засега не са направени и че, ако така продължава, тя ще бъде повторена.

3/ Както стана дума, най-често обсъжданите точки от преговорите с МВФ са нулевата данъчна ставка за реинвестирана печалба. Засега обаче никой не е представил конкретно законодателно предложение за процедура по преференцията и размера на бюджетния дефицит. Доверието, че тази мярка ще бъде ползотворна за стопанството е сляпо, но за сметка на това всеобщо. Свидетелства може да намерите във вестниците Капитал, Труд, Пари, Пари Плюс и Дневник.

4/ Предварителното убеждение е, че премахването на данъка ще стимулира предприемаческа активност, а по-големите държавни разходи – потреблението. С известни нюанси изказващите твърдят, че по-малък бюджетен дефицит означава по-малко държавни разходи, и следователно – по-малко държавно потребление, което е един от компонентите при изчисление на БВП. Затова нямало да има растеж. Седмичникът Капитал прави връзка между по-голям дефицит и стимулиране на бизнеса. На помощ в аргументацията е привлечен опитът на САЩ и други страни след 11 септември, обещали субсидии за определени ударени от терора отрасли. За щастие в България няма такива извънредни обстоятелства. Истинско стопанско нещастие е обаче да не се разбира, че, когато имаме възстановяване на щети се извършва изземване на ресурс (виж повече тук) от други полета на тяхната възможна ползотворна употреба.

5/ Приблизително същото би било да се твърди, че разрушението, грабежът и кражбата движат производството (виж повече тук) напред и увеличават общото благосъстояние. При това е налице всеобща забрава на обстоятелството, че правителството и в САЩ, и в България не създава, а само преразпределя; то не може да изхарчи и един лев или долар, без преди това да го е събрало чрез данъци, или да го е взело назаем. В първия случай то ограничава индивидуалното потребление, а във втория – частните инвестиции.

6/ Според всички публикации, включително спомената декларацията на работодателите, премахването на данъка върху реинвестираната печалба е необходимо условие за стопански растеж. Естествено е, че по-ниските данъци означават повече свобода за предприемачите. Те притежават и стимулите, и уменията да използват ресурсите по-ефективно от държавната администрация. Трябва обаче да добавим към вече казаното по въпроса, че закупуването на дадена машина с данъчна преференция (което веднага ще се отчете като инвестиция в основен капитал, и съответно – увеличен БВП) не непременно означава създаване на повече доход и богатство. По същата логика, самият факт на увеличаване на банковия кредит за инвестиции не предполага задоволяване на повече човешки потребности. С други думи, ако правителството премахне данъка върху печалбата в определени случаи, и облагодетелстваните фирми закупят някакви активи (което ще се отрази в статистиката за БВП), това незадължително означава, че тези инвестиции ще подобрят производителността, сравнителната конкурентност на извършилата инвестицията фирма или че тези инвестиции задължително ще са в такива промишлености, които да задоволяват нуждите на потребителите при по-добри цени. Тези заблуди водят началото си от използването на БВП като единствен измерител на икономическото развитие, въпреки съществуващите методологични ограничения. Ако БВП се разбира като сума от инвестиции и потребление, то следва и илюзията, че повече разходи (независимо от предназначението и източника – данъци, публичен или частен дълг, или спестявания) задължително означава, че ще е налице повече благосъстояние.

Отношението към МВФ по принцип

Изглежда не е случайно, че в стопанския дебат на повърхността изплуват мисловни схеми, надежди и реторика от времето на „тривиалния, сладникаво-твърд режим на Живков“. Най-ясно и с повтаряща се натрапчивост тези неща си личат от отношението към МВФ. То отношението може условно да се раздели на следните групи:

1/ „Не сме лакеи на МВФ“. Основната теза в тази позиция е, че икономическите интереси на България (преодоляване на стагнацията и стимулиране на растежа – учудваща оценка при четири последователни години растеж и добра възможност за продължаване на тази тенденция) трябва да се защитават по-твърдо и ако фондът не е съгласен с методите за постигане на тези интереси, правителството трябва да „натири господа дърдорковците-мисионери далеч от България“. Обратният сценарий – приемането на „дисциплиниращия ултиматум“ на МВФ – се възприема като капитулация. Къде завоалирано, къде пряко, се изказва мнението, че изтъквайки непрекъснато необходимостта от споразумение по време на преговорите, правителството автоматично е заело позицията на слабата страна. Затова то рискува подкрепата на бизнеса и избирателите. Скритото предположение е, че подкрепата се формира според критериите за представяне на футболните отбори. Цената била незначителната сума, която евентуално ще „ни“ бъде отпусната от МВФ. Такава сума бихме могли да си набавим от други източници, да речем от „кредити от Япония, където лихвите били 2%“. А според уважаван седмичник, възможно било липсата на споразумение да бъде представена „в положителна светлина, един вид България вече няма належаща нужда от фонда и избира самостоятелността, която крие повече рискове, но и повече възможности“. Като доказателство, че това е печеливша позиция, се сочи фактът, че останалите кандидатстващи за членство в ЕС страни нямат споразумение с МВФ и се развиват по-добре от България.

2/ Фондът пропилява шансовете за развитие на обществото, пречи на кабинета да си изпълни обещанията, а на бизнеса да просперира. Тази позиция намери своя най-ясен израз в писмото, което споменатият вече съюз изпрати на МВФ. Основната теза е, че фондът се опитва „силово“ да наложи позиции, които „противоречат на интересите на българското общество за постигане на ускорен икономически растеж“. Фондът е в ролята на вражеския империализъм. Речникът и маниерът на писанията са издържани според инструкциите на Ленин в „Партийна организация и партийна литература“. Така фондът компрометирал правителството, заплашвал политическата стабилност и създавал непредвидимост в икономиката. Препоръките били предпоставка за насърчаване на корупцията и сивата икономика. Фондът вероятно имал „други, неикономически аргументи за позицията си“.

В подкрепа на това становище седмичникът Капитал заяви в редакционен коментар от последния брой на първа страница, че изневерявайки на компромисната си политика досега, фондът неаргументирано се опитва да „вземе страха на младите български министри“. Още по-ad hominem е позицията на Труд, който нарече представителите на МВФ „стари девици“ и стигна до откровението, че те „планово“ измисляли аргументи против мерките на правителството и му налагали политиката на отишлото си от власт правителство на СДС.

Всички тези изказвания са направени сякаш пишещите познават „препоръките“, преписката на фонда с кабинета, сметките на една и другата страна в преговорите, сякаш говорещите са направили свои сметки и има неопровержими аргументи за изказаните становища. Всъщност точно тези неща липсват. Не ни е известно някой извън правителството да разполага с конкретна информация и документи за хода на преговорите и по нищо не личи да са правени или сравнявани сметки. Формално обаче фондът е поканен да подкрепи финансово програма за България. Затова силовите канали на въздействие, с които той разполагал, са възприети според свободната преценка на правителството.

3/ Трябва компромис и от двете страни. Отправното становище е, че правителството не може едновременно да изпълни щедрите си обещания за намаляване на данъците и значително подобряване на жизнения стандарт и да покрие изискванията на МВФ. И понеже и двете страни имат своите основания, а България не може да си позволи да рискува макроикономическата стабилизация, която постигна през последните 4 години, двете страни трябва да направят определени компромиси и да сближат позициите си в името на общата цел. По-добре е правителството да се откаже от някои свои „необмислени предизборни обещания“, отколкото да застраши стабилността на валутния борд.

4/ Споразумение с МВФ е задължително. България не може без него, е другата крайна позиция в задочния спор между икономисти, анализатори и медии. Някой от тях чертаят доста мрачни прогнози за икономиката, ако споразумение не бъде постигнато. Сред тези хипотези са обявяване на нов мораториум върху дълга, провал на валутния борд и хиперинфлация. Без подкрепата на фонда останалите кредитори неминуемо ще оттеглят подкрепата си за България. Липсата на споразумение ще застраши преговорите с ЕС и получаването на финансова подкрепа по линия на предприсъединителните фондове. Покриването на български дупки с пари на германски данъкоплатци ще бъде застрашено, а Стандарт енд Пуърс няма да повиши кредитният рейтинг на страната.

Какво иска МВФ и защо

1/Понятието „споразумение“ предполага постигане на договореност между страните по него. Ако някоя от страните не харесва условията, тя може да не го приеме. В кредитните отношения обикновено кредиторите търсят минимизиране на риска и искат определени гаранции за парите си. Ако търсещият финансиране не може или не иска да осигури тези гаранции, сделка не се осъществява. В случая с МВФ няма никаква пречка правителството да не подпише споразумение, ако условията по него са незадоволителни. Това е въпрос на претегляне на разходи, ползи и рискове. И това претегляне е работа на българското правителство, което има определени ангажименти към избирателите си. МВФ няма и не може да има задължения към българските избиратели. Едно е ясно. Такова споразумение би било важно не толкова заради сумата, която ще получи България и която не би била излишна като подкрепа на платежния баланс. Неговата значимост е по-скоро в „сигналния“ ефект, който би имало за външния свят. От него до голяма степен зависят условията за финансиране от международните финансови пазари и привличането на чуждестранни инвестиции. A иначе, както вече стана дума, изготвянето на фирмени стратегии и бизнес-планове на базата на предизборни обещания едва ли е най-разумното поведение за фирмите.

2/ Балансиран бюджет означава сметките да се връзват, приходите да покриват разходите, а ако има дефицит, той да бъде финансируем от някакъв източник на заеми, при гарантиране на тяхното връщане. Доколкото можем да съдим, основните препоръки на МВФ към новата администрация на България са следните. А) Да остане данъкът върху реинвестираната печалба на фирмите. Както ИПИ вече писа (бр. 42), аргументите срещу подобна мярка са и фискални, институционални. Съкращаването на приходите в бюджета вероятно ще бъде поне 1,5-2% от БВП, но сметката е крайно несигурна. В Естония – страна, въвела подобна мярка – сметките се оказват доста сгрешени. Само по себе си падането на приходите в бюджета не е лошо. Важното е то да е изчислимо по принцип, като съответно на падането на приходите да се намалят и разходите. Според заявените намерения на кабинета обаче това не се случва; става точно обратното – разходите набъбват и липсват действия за по-добра структура на държавното присъствие в икономиката. Не е рационално компаниите, които навлизат в бизнеса, да бъдат дискриминирани с въвеждането на подобна преференция. Тя би допринесла за блокирането на капитал в съществуващите фирми за сметка на нововъзникващи предприятия. В крайна сметка, пряк интерес имат най-вече съществуващите фирми и затова те искат от правителството да ги защити от вътрешна и външна конкуренция.

Б) Фондът вероятно би приел постепенно да бъде намален данъка върху печалбата (и реинвестираната, и раздадената като дивиденти), стига да излизат сметките. Негативните ефекти за фиска от такова решение ще бъдат поносими, а в същото време постепенната промяна ще даде възможност за предвидимост на ефектите от бъдещото намаление.

В) Би било приемливо намаляването на горните равнища на облагането с данък общ доход. В момента в тази категория са около две хиляди души, които едва ли допринасят значително за пълненето на хазната. Същественото е да няма намаляване на приходите в бюджета от данъка върху личния доход.

Г) Крайно вредно би било увеличение на минималната работна заплата, което води до отрицателно влияние върху заетостта при всяко административно увеличение на разходите за труд. То би наградило неработещите и наказало работещите и работодателите. Същият би бил ефектът от увеличаването на възнагражденията за майчинство, но за това вече писахме подробно още преди да се появи мисията на фонда.

Д) Както би било разумно да се постъпи на фирмено равнище, МВФ би приел увеличенията на заплатите на държавните служители да бъдат свързани само с увеличение на тяхната производителност. Това предполага намаление на броя на администрацията, както и по-ефективно управление на човешкия ресурс в държавните органи.

Е) И накрая, но не по значение, фондът вероятно би бил в състояние на кредитира правителството, ако то докаже липса на революционен популистки плам в условията на влошена външна среда. Това вероятно означава съгласие да се поддържа по-нисък дефицит от онова, което е нормално при по-високи обороти на световната икономика, иначе казано дефицитът би трябвало да бъде 0,5-1% от БВП.

Социални болежки

Социалната политика на правителството не бе централна тема в икономическите обсъждания от отминалите седмици. Пресата запази традицията на хленч („убийствени цени“ на „топлото и светлото“ и пр.). Някои изяви от времето на изборите и от края на август си бяха откровена безсмислица. Поддържането им замъгли обществения облик на говорещите. Професионалните съюзи поискаха право на първи достъп и вето върху политиката на правителството в тази област. Повечето свободноплаващи експерти показаха разбиране, че доходите и т.нар. жизнен стандарт могат да се повишават като следствие от стопанския растеж. Основните коментари за социалната политика се ограничиха горе-долу в следното:

1/ МВФ е против вдигането на заплатите (виж например в. Стандарт). Това мнение е тясно разбиране на израза „рестриктивна политика на доходите“, който се приписва като стандартна позиция на фонда във всички страни. Но трябва да е ясно, че ролята на правителството е доста ограничена: то определя заплатите единствено на бюджетните служители, и логично това трябва да става според наличните финансови средства на правителството, събрани от данъци. В този случай мнозинството се тюхка за доходите на едно малцинство, което, заемайки държавна длъжност, не се държи много добре с гражданството, което му осигурява заплата. Горе-долу същото е и по повод „топлото“. Клиентите на топлофикациите са около 8-9 на сто от всички граждани.

2/ Междувременно получиха разпространение мнения, според които имало някаква граница, под която повече „не могат да се затягат коланите“ (виж например Иван Ангелов във в-к Пари). Дори ако това означава по-голям бюджетен дефицит, ето защо той трябва да бъде приет. Коланите са далеч по-отпуснати отколкото през 1996 и 1997 г. За разлика от 1996 г., днес мнозина се досещат, че доходът отразява производителността на труда, а не въображаемите „минимални нужди“, които трябва „някак“ да се „гарантират от държавата“. Подобни идеи по-рано тази година имаха някои винари, които изказаха мнение, че правителството трябвало да им изкупи производството, да го складира и да го продаде на хората, щом почнели да харчат повече за пиене, т.е. когато се появи по-голяма „минимална нужда“. На едно съвещание в БАН преди време тази теза бе развита и от един известен банков деятел, но по отношение не само на виното, а на всички стоки „от първа необходимост“.

3/ Въпреки относително разумните анализи се появиха и сравнения на заплатите в България и други страни като опит да се внуши, че е време фондът да погледне „реално на нещата“ и да подкрепи повишаването на доходите. Според в-к Стандарт“ „МВФ трябва да осъзнае, че „средната заплата тук е $114, докато в останалите страни кандидатки за членство тя е между $600 и $800“. Фактически обаче средната работна заплата в България е доста изкривена величина. Това се дължи на неотчитане на доходите на голяма част от заетите в частния сектор. Според средната заплата едва ли може да се сравнява жизненият стандарт на България с този на други страни. Наред с това трябва да се има предвид, че ценовото равнище във всички останали кандидатки за членство в ЕС е значително по-високо от това в България, което означава и различна покупателна способност.

Новите гласове

В разгара тези обсъждания се появиха публикации, които направо звучат свежо. Едно от местата, където могат да се прочетат разумни и не съвсем традиционни мнения по стопански въпроси на България е страницата в Интернет на Асоциацията на либералните студенти (www.geocities./liberalsbg/ ). Видя бял свят и първият брой (септември-декември) на тримесечното издание на Българския Великден. Пълното наименование е „BGV Quarterly, Publication of the Bulgarian Independent Velikden Group“ (www.velikden-bg.org) .

Струва ни, че отличителният белег и на двете страници е здравият разум и конвенционалната мъдрост. Те звучат свежо в общата мъглявина на стопанските разсъждения. Може да се прочете, че преките чуждестранни инвестиции се влияят от икономически, географски, политически, трудови, данъчни и капиталови фактори; че е добре да се приватизират монополите и пр.

Когато се стигне до онова, което тепърва конкретно трябва да се прави, идеите не са много. Например Георги Стратев и Николай Костов са измислили държавна Агенция за икономическо развитие, която България опита под ръководството на Румен Гечев . Идеите им почти буквално повтарят структурата на неговото министерство на икономическото развитие. Георги Ангелов от либералните студенти приветства евроизацията като освобождаване – нещо, което тя далеч не е. Такова освобождаване би се получило, ако в страната имаше възможност за съревнование на всички валути. Покрай другото той прави и няколко странни предложения за реформи в БНБ. Едната му идея е да се продаде монетарното злато, и да се закупят някакви доходоносни активи. Но златото (както, впрочем, и останалите активи на БНБ) трябва единствено да гарантират покупателната способност на българската парична единица, т.е. всяка промяна на активите на практика е манипулация със реалната стойност на българските левове в обращение. Освен това, според него БНБ трябва да спре да съобщава основния лихвен процент /ОЛП/, защото „той е инструмент на политика от рода на Inflation targeting, а в България се следва Exchange rate targeting. Подобна промяна, макар и принципно правилна, няма никакво отношение към ролята на Централната банка в икономиката. Не е и необходимо да се използват някакви категоризации от типа „инфлация/валутен курс“, когато и здравия разум ни казва какво е правилно да се направи.

Онова, за което не се говори

Редица теми не намериха място сред коментарите за стопанската политика през последните няколко седмици. Дори ако са присъствали в медиите, тези теми са включвани като новини без коментар и рядко може да се намери изразено мнение по тях.

1/ Най-същественото събитие с дълбоки и трайни последици върху икономиката на страната е самият Единадесети септември. Разсъжденията върху тези процеси дойдоха от Икономист, пак от МВФ, от Георги Ганев от ЦЛС и от пишещите тези редове. Пресата изкоментира влиянието като „пишем военновременни бюджети“, което просто не е вярно. Необичайното вдъхновение от рода, че „щом САЩ и Швейцария субсидират, значи и ний можем“ вероятно вече е нанесло непоправими вреди на стопанското въображение в България.

2/ Въпреки препоръките на МВФ за свиване на отпусканите от правителството субсидии, поместени в разходната част на бюджета, дискусиите по исканията на фонда не включиха нужните мерки за изтегляне на държавата от пазара. Явно тези мерки се разбират като свиване на бюджетите на административните служби, след като темите в печата са свързани с обещаните уволнения по министерства и държавни агенции, както и с политическите назначения на високи административни постове. Държавните служби присъстват не само в бюджетните сметки, но и в тези на отделните компании, тъй като администрирането на редица дейности налага разходи на предприемачеството за работа с администрацията. Тези разходи се отнасят както до прилагането на закона, така и до неговото преодоляване, особено там, където създава непазарни предимства за конкурентите, като не позволява навлизане на нови компании на пазара. Това важи особено за субсидиите, които макар и да се разбират като перо в разходната част на държавния бюджет, включват

отложени плащания към държавни предприятия, гарантирани държавни поръчки, митнически бариери за чужди компании, опростени задължения или всякаква държавна подкрепа, която преразпределя средства през централния бюджет или този на отделните домакинства. Явно управляващите не са готови да поставят открито въпроса за субсидиите, след като дори подготвяният закон за държавната помощ, наложен от преговорите с ЕС по глава „Конкуренция“, остана скрит покрай водените преговори с МВФ.

3/ В същото време митническите бариери все още се приемат като възможно решение за стимулиране на местната икономика, за което може да се съди по коментарите за нелоялна конкуренция на торовия пазар. Въпреки сметките на Министерството на финансите, публикувани във в-к Капитал, където за размер на субсидиите се приема 3,34% от БВП за 1999 г. и 1.15% за 2000 г., цената на държавната намеса може да се приеме за далеч по-висока, особено като се пресметнат и пропуснатите ползи от нереализираните стопански начинания при ограничени икономически стимули. Ние сме сигурни, че разходите на бизнеса за работа с правителството през 1999 г. бяха около 12% от БВП и че подобренията оттогава насам не са значителни. Този обем пропуснати ползи очевидно ще корумпира правителството. И ако нито то, нито бизнесът не обсъждат въпроса и не предприемат нищо съществено за облекчаването на деловата среда, значи и едните и други имат интерес от това състояние на нещата. От същата опера е и една друга забравена тема: политиката на назначения за управители и членове в управителни съвети на държавни предприятия, които се правят без елементи на съревнование и автономност на поведението на тези предприятия.

4/ Работи се усилено по правилата за отпускане на 20 милиона лева полу-преференциални кредити, но не се предприема нищо по защитата на правата на кредитора. Съответните промени в ГПК са готови от поне две години и вероятно събират прах в законодателното събрание.

5/ Въпреки темата субсидии в преговорите с МВФ, управляващите не поставиха на обсъждане дискутираните в началото на септември промени в процедурите за възлагане на обществени поръчки. И тъй като проектът не е публичен, поне до подлагането му на открито обсъждане или внасянето му в Народното събрание, може да предположим за подготвяните изменения от варианта, който допреди два месеца се намираше на Интернет-площадката на правителството. Този проект позволява длъжниците към националния бюджет да могат участват за обществени поръчки, след като представят разрешение за разсрочване на публичните си задължения. Както коментирахме, тези условия ще изместят акцента от ефективното разходване на средства за обществени поръчки към нужни поръчки за покриване на други задължения към държавата (аналогично на поръчките за ВМЗ Сопот). Освен това ще позволи непазарни предимства, като по-добра оферта заради разсрочени задължения към монополни предприятия или политически натиск за издаване на такова разрешение, да определят резултата от процедурата за възлагане на обществена поръчка.

Правила на разсъждението и реторика

В обсъжданията на стопански теми наистина има връщане назад към 1995 и преди това. В същото време стопанската осведоменост и личен икономически опит очевидно вървят в обратна посока: има ново поколение граждани, които не помнят централното планиране, имат възможн