Новите диктатури*

В последните десетилетия се появиха нови форми на диктатури, базирани на манипулиране на информация вместо на масово насилие. Тази статия разглежда компромисите и техниките на съвременния диктатор. Такива диктатори могат да съществуват с употребата на съвсем малко насилие в условията на умерени икономически проблеми. Икономическите кризи често предизвикват увеличение в цензурата и пропагандата. Въпреки че новите информационно-базирани диктатури са по-добре адаптирани към съвременните условия, модернизацията и достъпът до информация, както и икономическите спадове могат да подкопаят властта им.


Променящите се диктатури

Диктатурите не са това, което бяха. Тоталитарните тирани от миналото като Хитлер, Сталин, Мао или Пол Пот използваха терор, индоктринация и изолация за да монополизират властта. Въпреки липсата на толкова силна идеология, много военни хунти от 20-ти век също разчитаха на масово насилие за да сплашат дисидентите. Смята се например, че агентите на Пиночет са убили и измъчвали десетки хиляди чилийци (Roht-Arriaza 2005).

В последните десетилетия се появиха нови типове авторитаризъм, които изглеждат по-приспособени към свят с отворени граници, глобални медии и икономики, основани на знанието. От Алберто Фужимори в Перу до Виктор Орбан в Унгария, нелиберални режими успяха да консолидират властта в свои ръце без да затварят границите и да стигат до масови убийства. Все още съществуват кървави режими и тоталитарни държави като Сирия и Северна Корея, но балансът е променен.

Новите авторитарни режими често симулират демокрация, провеждат избори, които управляващите почти винаги печелят, подкупват и цензурират частните медии вместо да ги забранят, и заменят всеобхватните идеологии с неопределена омраза към Запада (Gandhi 2008, Levitsky and Way 2010). Техните лидери често се радват на истинска популярност – поне след като всички истински опоненти са премахнати. Държавната пропаганда се стреми не да бъде инженер на човешката душа**, а да повиши рейтинга на диктатора. Политическите опоненти са тормозени и клеветени, обвинявани във фалшиви престъпления и насърчавани да емигрират, вместо просто да бъдат масово убивани.

 

Диктатурите и информацията

В един скорошно проучване ние защитаваме тезата, че отличителната черта на такива нови диктатури е фокусирането върху информация (Guriev and Treisman 2015). Въпреки че понякога използват насилие, те задържат властта не с тероризиране на жертви, а с манипулиране на вярвания. Естествено, масовото наблюдение и пропаганда са били важни и за старомодните диктатури. Но насилието е било на първо място. „Думите са хубави, но мускетите са още по-хубави“, подхвърля Мусолини. Сравнете това с изказването на главата на перуанската разузнавателна агенция, Владимир Монтесинос: „Пристрастяването към информация е като пристрастяването към наркотици“. Убиването на членове на елита му се е сторило глупаво: „Спомнете си защо Пиночет имаше проблемите си. Ние няма да сме толкова тромави“ (McMillan and Zoido 2004).

Ние изучаваме логиката на диктатура, в която лидерът оцелява чрез манипулиране на информация. Едно ключово предположение е, че гражданите се вълнуват от ефективно управление и икономически просперитет: за тях е важно да изберат компетентен, а не некомпетентен управляващ. Обаче широката публика не знае доколко управляващият е компетентен; само самият диктатор и членовете на „информирания елит“ могат да го наблюдават директно. Обикновените граждани правят каквито дедукции могат, базирани на стандарта им на живот – който отчасти зависи от управляващите – и на съобщения от държавата и независими медии. Последните съдържат информация за качеството на управление, получени от информирания елит. Ако достатъчен брой граждани вярват, че управляващият е некомпетентен, те въстават и го свалят от власт.

Следователно предизвикателството за некомпетентния диктатор е да заблуди обществото, че е компетентен. Той може да избира от репертоар с инструменти – пропаганда, репресия на протестите, контрол на елита и цензуриране на техните съобщения. Всички тези мерки струват пари, които трябва да дойдат от облагане с данъци, което понижава жизнения стандарт на данъкоплатците и индиректно понижава тяхното оценяване на компетентността на диктатора. Оттук идва и компромисът.

Логиката на играта навежда на някои изводи:

Първо, показахме как модерните автокрации могат да съществуват като използват сравнително малко насилие върху обществото.

Репресията не е нужна, ако масовите вярвания могат да бъдат манипулирани в достатъчна степен. Диктаторите печелят в игра на доверие вместо във въоръжен конфликт. Тъй като в нашия модел репресията се използва само ако равновесие, базирано на мирни методи, е невъзможно, насилието може да сигнализира на опозицията, че режимът е уязвим.

Второ, тъй като членовете на информирания елит трябва да се координират помежду си дали да се продадат на режима или да изпращат вярна информация, две алтернативни равновесия*** често съществуват при идентични обстоятелства – едното е базирано на контролиран елит, а другото е базирано на цензурирани частни медии.

Тъй като подкупването на елита и цензурирането на медиите са начини да се предотврати изпращането на притеснителна информация, те са взаимозаменяеми. Пропагандата, за разлика от тях, допълва всички останали инструменти.

 

Пропагандата и компетентността на лидера

Защо някой би вярвал на такава пропаганда? Предвид очевидния стимул за диктатора да лъже, това е вечният пъзел на автократичните режими. Ние предлагаме решение. Приемаме, че пропагандата се състои от твърдения, че лидерът е компетентен. Разбира се, управляващи, които са наистина компетентни, също правят такива твърдения. Да ги подкрепят с убедителни доказателства, обаче, е по-скъпо за некомпетентните диктатори, които трябва да фалшифицират такива доказателства, отколкото за компетентните им колеги, които само трябва да покажат истината. Тъй като фалшифицирането на доказателства е скъпо, некомпетентните диктатори понякога използват ресурсите си за други неща. Следователно гражданите, след като са наблюдавали достоверни твърдения, че лидерът им е компетентен, рационално подобряват мнението си за него.

Нещо повече, ако некомпетентните диктатори оцелеят, може би с времето ще придобият репутация, която не заслужават, като резултат от Бейсианско актуализиране от гражданите****. Такива репутации могат да преживеят временни икономически спадове, ако не са прекалено големи. Това може да обясни защо някои очевидно некадърни тоталитарни властници успяват да задържат властта – и дори да са популярни – за дълги периоди от време (вж. Уго Чавес). Голяма икономическа криза довежда до тяхното сваляне от власт, но едно по-постепенно влошаване не накърнява непременно репутацията им.

Едно последно свидетелство, че тези режими се фокусират върху цензурата и пропагандата е покачването на относителните разходи за тях, когато икономиката се срива. Когато растежът в Турция намаля от 7,8% през 2010 г. до 0,8% през 2012 г., броят на журналисти в затвора се увеличи от четири на 49. Спад в свободата на пресата се наблюдаваше и в страни като Унгария и Русия след глобалната криза. И въпреки че това може би се променя, в Китай и Сингапур, след десетилетия на бърз растеж, фокусът на управляващите режими се измести от директно сплашване към прилагане на икономически стимули и съдебни наказания, които да насърчат самоцензуриране (Esarey 2005, Rodan 1998).

Тези диктатури,които са основани на контрол на информацията, са по-съвместими с модерните условия, отколкото тоталитаризма от азиатски тип (разчитащ на подкрепа от селското население) или традиционните общества, в които монархията все още е легитимна форма на управление. Въпреки това, модернизацията в крайна сметка прави невъзможно информационното равновесие, на което диктаторите разчитат. Образованието и достъпът до информация стигат до все по-широки кръгове на обществото и става по-трудно да се контролира как информираният елит общува с масите. Това може би е ключов механизъм, който обяснява наблюдаваната от дълго време тенденция богатите страни да стават политически все по-свободни.

 

* Статията представлява превод на „The New Authoritarismот Сергей Гуриев и Даниел Трейсман (15 март 2015 г.). Преводът е на Петър Буюклиев, стажант в ИПИ.

** Препратка към „Инженеры человеческих душ“, название на писателите от пропагандата на Сталин. – Бел.пр.

*** Става дума за равновесие на Наш – термин от теория на игрите, който описва ситуация, в която нито един от агентите не може да подобри резултата си с различни действия. – Бел.пр. 

**** Бейсианско актуализиране – термин от Теория на вероятностите по името на Томас Бейс (Thomas Bayes). В случая означава, че управляващ, който се е задържал дълго време на власт, е по-малко вероятно да е абсолютно некомпетентен. Бел.пр.


Свързани публикации.