Несъществуващият консенсус на прехода*

24 години преход. Като че ли днес противопоставянето е най-ясно изразено – от едната страна са свободомислещите и независимите, а от другата са властта и омразата. Това е сблъсъкът на прехода. Не между изкуственото ляво и дясно, а между свободните хора и опиянените от властта. Преходът няма консенсус, защото между едните и другите има огромна, чисто човешка, пропаст. Тази пропаст сега е много видима и приема формата на заграждания, полицаи, масовка, заграждения, полицаи.

„Социализмът е едно недоносче” – тази фраза маркира промените. Днес спокойно можем да кажем, че и преходът е едно недоносче. Недоносче, тъй като оттеглянето на държавата от икономиката и живота на хората така и не се състоя. Да, вече можем да слушаме каквато си искаме музика и да разказваме вицове, но икономическите реалности продължават да бъдат доминирани от държавата. Това не е капитализъм, а клиентилизъм, шуробаджанащина или както там искате да го наречете. Олигархия, монополи, злоупотреби – дали са дело на властта или на свободната икономика?

Класическото разбиране за свободна икономика е държавата да се фокусира върху правилата на играта и да се оттегли от директното вмешателство в самата игра. Точно обратното се случва в страната. Държавата почти е абдикирала от ролята си на арбитър и се е фокусирала изцяло в ролята си на водещ играч. Върховенство на закона – няма такова, образование – държавно доминирано, здравеопазване – държавно доминирано, енергетика – държавно доминирана, частната икономика – корупционно доминирана. И сега левите интелектуалци се опитват да ни убедят, че свободната икономика се е провалила? Не, икономиката на чиновниците и задкулисието се проваля. 

Родният преход си изстрада две „свещени крави” с цената дори на хиперинфлация, които все още ни държат над водата. Едната е валутният борд и отнемането на „правото” на политици да си играят с парите. Другата е силната обществена подозрителност към поемането на нов държавен дълг и уклона към стабилни държавни финанси. Ако трябва да използвам думите на мои колеги, то стопанската история ни учи, че когато световната икономика кихне, родната бързо влиза в реанимацията. Последната криза обаче показа друго – много богати държави се озоваха в реанимацията, а България остана сравнително стабилна. Причината е именно във валутния борд и ниския дълг на страната. Общото между двете „свещени крави” е, че те отнемат власт на политиците и ги вкарват в разумни рамки – харчиш каквото си събереш и не печаташ пари от нищото.

Това обаче са макро успехите, които гарантират платежоспособността на държавата, но не и автоматично по-добър живот. Ако сравнително успешно сме ограничили вмешателството на политиците на макро ниво, сега трябва да го направим и на микро такова. Да, държавата не е добър стопанин, бои се от конкуренция и всячески ограничава избора на хората. Това си остава вярно твърдение и днес. Всички монополи са създадени от държавата. Здравната каса е монопол. Енергетиката е монопол, в това число и частните ЕРП-та, но защото държавата е записала в закона те да бъдат монопол. Пътническите железопътни превози си остават монопол. Всички монополи са там благодарение на държавата. Политиците обаче не говорят за тях, а се „борят” за конкуренция в сектори, където такава има – например търговията на дребно и търговските вериги. Виждате ли парадокса? Политиците под предлог, че борят монополите, се фокусират точно там, където хората имат избор.

Изключително интересни на този фон са аргументите на левите интелектуалци. И те ще говорят за олигархия и монополи, но ще заклеймят пазара за тяхното съществуване. Дивият капитализъм ще е виновен за всичко грозно в нашето общество. Поддръжниците му ще бъдат платени и водени от нечии интереси. Ще бъде конспиративно, ще бъде увлекателно. Под общия аргумент за солидарност и социална справедливост ще мине защитата на всичко държавно и критиката на всичко частно. Личният интерес ще бъде заклеймен и всички ще се чувстваме виновни, че не сме на нивото на благородната държава. Това не е просто демагогия, това е морален канибализъм.  

Неслучайно в началото поставих от едната страна свободните и независимите, а от другата – властта и омразата. Това е противопоставянето днес на жълтите павета. Не е леви срещу десни, а опит на политическия елит да запази водещата си роля в икономиката с всички възможни средства. За ужас на разума това включва и насаждането на омраза към различните, създаването на изкуствен враг, които да отвори вратите пред популизма. Къде са днес високо извисените защитници на голямата държава и наложената солидарност? От коя страна на загражденията са? Един ден отговорите на тези въпроси ще са полезни за студентите.

Родният преход няма никакъв консенсус. Не живеем и в свободно общество. Разделени сме повече от всякога (или както обикновено?), но това не вещае задължителен провал. Поне за две неща трябва да намерим общ език и можем да осмислим прехода. Едното е държавата да осигури справедливост (пред закона) и институциите да заработят. Другото е хората да имат избор във всяка една сфера. Звучи просто, но 24 години не го направихме.

*Статията е публикувана за първи път (с дребни редакции) във в. Труд на 11 ноември, 2013 г.