Неподходящите лекари*

Политическите господари на централните банки ги подлагат на натиск да решат проблем, който не е по силите им.

В сряда германски съд ще отсъди дали изкупуването на неограничени количества държавни облигации от Европейската централна банка е в конфликт със законодателството на страната. Най-вероятно до края на седмицата и Федералният резерв ще е готов с решението си дали да продължи с масивното изкупуване на държавен дълг.

Централните банки, каквато е и Федералният резерв, създават пари. Те правят това по пряк и непряк начин (чрез заеми към търговските банки) – изкупувайки облигациите, издадени от държави, които не могат да покрият разходите си. Повечето държави по света имат големи дефицити и емитират облигации, за да ги финансират. Тези облигации се изкупуват от хора, бизнеси и други институции, включително централните банки.

Когато частни лица купуват облигации, те го правят със спестяванията си. Когато централна банка го прави, то е с пари, които тя създава, независимо дали са в електронен или хартиен вид. В баланса на банката новосъздадените пари се явяват като пасив, обезпечен със закупените облигации.

Ако централната банка създава пари с по-бързи темпове от растежа на БВП, тогава те губят от стойността си – предизвиква се инфлация. Ако банката пуска в обращение по-малко пари, тогава стойността им се увеличава и ставаме свидетели на дефлация.

Когато държавите трупат все по-големи дългове в съотношение с брутния си вътрешен продукт, кредиторите изискват по-високи лихвени нива, за да компенсират риска от неплащане и изяждане на печалбата им от инфлацията. Високите лихви правят рефинансирането на дълговете им още по-трудно и те попадат в порочен кръг от скачащи нива на дълг и увеличаващи се разходи за лихви.

За да запазят ниските нива на лихви, централните банки изкупуват държавен дълг. Този ход дава резултат, но само докато инфлацията не започне да скача заради увеличеното предлагане на пари. Миналата седмица управителят на ЕЦБ заяви, че институцията ще изкупува неограничени количества испански дълг, за да понижи доходността на испанските облигации. Проблемът е, че тези действия ще повишат риска от инфлация в останалите страни от еврозоната и ще вдигнат лихвите по облигациите на финансово отговорните страни, начело с Германия. Доходността по испанските облигации, която беше около шест процента, ще падне и ще облекчи испанските данъкоплатци, но доходността по германските ще скочи и ще навреди на немските.

От подобна ситуация има само един изход – европейските държави драстично да намалят дефицитите си. ЕЦБ казва на Испания и другите държави „Ние ще изкупуваме дълга ви само, ако намалите дефицитите си”. Политиците правят това обещание, но хората не им позволяват да предприемат нужните мерки. Гърция, например, все още не е извършила по-голямата част от обещаните разходни съкращения.

ЕЦБ може да разсее част от инфлационния риск, като продаде част от германските, френските или други облигации, които притежава, за да плати за испанските. Но този ход, за съжаление, ще вдигне германските и френски лихви и ще увеличи експозицията на централната банка към много по-рисковия испански дълг – ще има по-малко германски и повече испански облигации, които да крепят доверието към еврото.

В САЩ Федералният резерв купува не само държавни облигации, но и ипотечни облигации, на които гарант е самата държава. От това и възникват куп проблеми. Едни институции и ведомства гарантират дълга на други. Все пак Федералният резерв също е държавна институция. Излиза, че единствената истинска гаранция е Агенцията по приходите и нейното право принудително да събира данъци от недотам благосклонните данъкоплатци.

Отделен е проблемът, че Федералният резерв отчита стойността на придобиване, а не текущата пазарна стойност като реална за ипотечните облигации. Някои от тези ценни книжа никога няма да се изплатят, оставяйки на данъкоплатците да покрият загубата. Федералният резерв внася приходите си в държавната хазна, следователно „лошите” заеми водят до намалени постъпления в хазната, отново оставяйки данъкоплатците да плащат разликата.

Фундаменталният проблем е, че от централните банки по света се очаква да се справят с проблем – прекомерните дефицити – който не е по силите им. Ако управляващите политици не намалят държавните разходи, ще сме обречени на свят, изпълнен с икономическа стагнация и инфлация, а може би и двете.

Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ на 11 септември, 2012 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Михаил Михайлов – стажант в ИПИ.  

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.