Немислещи финансови регулатори*

Новите правила често засягат най-много американците с ниски доходи

 

Представете си какъв би бил животът, ако нямахте банкова сметка и кредитна или дебитна карта. Като за начало, би било много по-трудно да плащате сметките си, да предприемате пътувания с авиокомпании, които обикновено изискват кредитна или дебитна карта, и да получавате плащания. Шокиращото е, че повече от една четвърт от всички американски домакинства са „unbanked” или „underbanked” и че този брой се покачва, вместо да спада, най-вече поради недомислени финансови регулации и политики.

Терминът „unbanked“ се отнася за хора, които нямат нито чекови, нито спестовни сметки. „Underbanked“ се отнася за хора, които имат или чекова, или спестовна сметка, но разчитат на алтернативни услуги като небанкови парични преводи и чеково инкасиране, краткосрочни заеми до следващата заплата, заложни къщи, краткосрочни потребителски кредити, обезпечени с очаквано възстановяване на надвзети данъци и т.н., най-малко веднъж годишно. Тези алтернативни източници обикновено излизат много по-скъпо от банковите услуги. Банковите услуги за хората с по-ниски доходи са станали все по-скъпи точно поради немислещите държавни регулатори.

Миналата седмица заглавията бяха пълни с такива неща като „Американската централна банка ще въведе такса от $5 за дебитна карта.“ Други банки тестват или планират месечни такси за дебитни карти и / или такси за чекови сметки. Тези нови такси са пряк отговор на заковоите поправки на сенатор Ричард Дж. Дърбин, демократ от Илинойс, към закона Дод-Франк (Dodd-Frank), който ограничава транзакционните такси за дебитни

Президентът Обама отново показа, че не разбира икономическата и финансова политика като атакува банките, които реагираха на законодателството, въвеждащо контрол върху цените, което той подписа в закон. Той обвини банките в това, че използват нови финансови регулации като „извинение“ за налагане на нови такси върху потребителите. Президентът, който не беше подпомогнат от постоянно присъстващото аутокю, бръщолевеше: „Вие можете да го спрете, защото то – ако – ако кажете на банките, „Вие нямате някакви присъщи права просто да, както знаете, да получите определена печалба …“ Карл Маркс вероятно би казал същото нещо, но по по-членоразделен начин.

Представете си, че управлявате бизнес, какъвто и да е бизнес, който може да си представите, и изведнъж правителството наложи контрол върху цените на някои от вашите продукти и значително увеличи разходите за спазване на регулациите, които вие и вашите конкуренти понасяте. Вие може да не направите нищо и просто търпите загубата на доход, което вероятно ще ви обезкуражи да опитвате да разширите този конкретен бизнес и да наемате нови работници, или бихте могли да опитате да намерите начини да заобиколите цената на новите регулации и да прехвърлите тези разходи върху вашите клиенти.

Политиците се опитват да наложат контрол върху цените, почти откакто римският император Диоклециан се е опитвал през 301 г. п.н.е. Тогава този опит се е провалил, както и всеки друг път оттогава насам през последните 2000 години. Контролът върху наемите, който е ценови контрол, в крайна сметка доведе до гета и недостиг на жилища. Тези  на възраст повече от 40 години вероятно си спомнят идиотския контрол на Джими Картър върху цените на бензина, което доведе до хора, чакащи на опашки в продължение на часове, за да получат малко количество гориво. Но администрацията на Обама и мнозина в Конгреса (главно, но не всички, демократи) изглежда не са научили нищо от историята или от икономическата теория.

В действителност, много от регулациите срещу прането на пари като „Знай своя клиент“, често имат по-високи банкови разходи за хората с ниски доходи, отколкото за хората с по-висок доход. Причината е, че много хора с по-ниски доходи са част от работната сила по-отскоро и имат по-къса финансова история от по-богатите и по-добре осигурените хора, така че действителните разходи за проучването им от страна на банката са по-високи за хората с по-ниски доходи, което ги прави по-малко привлекателни клиенти.

Най-голямото фактор зад увеличените разходи на банките и другите финансови институции е лавината от нови правителствени регулации. Кой поема разходите по всички тези нови правила? Потребителят. Ако банките се опитат да поемат всички тези разходи, печалбите им ще паднат, което означава, че техните собственици (акционерите) ще придвижат капиталите си другаде към по-печеливши сектори и по този начин банките ще имат по-малко капитал, за да се предпазят от загуби по кредити, по-малко бели пари за черни дни и по-малко средства за наемането на нови работници. Потребителите с ниски доходи са тези, които страдат най-много. Регулаторните разходи за финансовите институции до голяма степен са фиксирани като разходите на една банкова сметка са приблизително еднакви, независимо дали сметката е на стойност $ 3,000 или $ 300,000. Ако регулаторните разходи за банкова сметка са $ 300, това означава, че разходите за една сметка с баланс $ 3 000 са 10%, докато регулаторните разходи за сметка с баланс $ 300,000 са само една десета от 1 процент.

Тъй като хората с по-ниски доходи са изтласкани от банките поради недомислено държавно регулиране, те са принудени да търсят алтернативи, включително и използването на пари в  брой, които лесно могат да бъдат откраднати, загубени или унищожени. Просветените членове на законодателния орган или просветени регулатори ще разберат как недомислените наредби създават голями трудности и риск за тези, които са най-малко способни да ги издържат. Но терминът „просветени“ и президентът, Конгресът и бюрокрацията за финансово регулиране рядко се срещат в едно изречение.

Това, което Конгресът трябва да направи, е да наложи строги и независими изисквания за анализ разходи-ползи на всички държавни регулаторни агенции, като в същото време даде възможност на онези, които страдат от недомислените регулации, да оспорят тези регулации и да получат коменсация за разходите си, ако спечелят.

Екипът на президента изглежда е объркан от спaда на рейтинга му в проучванията на общественото мнение. Може ли една от причините да бъде, че почти всеки път, когато говори, той показва едно ужасяващо икономическо невежество? Може би той трябва да говори по-малко и използва времето, за да прочетете повече от Милтън Фридман и Фридрих Хайек.

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 10 октомври, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Емилия Шехтова – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.


Свързани публикации.