Мерки срещу кризата

Световната икономическа криза се използва като повод за предприемане на пакети от мерки в отделните страни, които най-общо представляват отделяне на огромни парични суми. В Съединените щати става въпрос за над 700 милиарда долара, а освен това подобни планове се предвиждат за Великобритания (около 500 милиарда паунда), Германия (около 480 милиарда евро), Франция (360 милиарда евро), Италия, Ирландия. Целта на тези пакети е „да се възвърне доверието" на финансовите пазари. Неблагоприятното развитие обаче ловко се използва от различните финансови посредници (най-вече от банките) да се сдобият с по-евтин ресурс за сметка на данъкоплатците вместо да разчитат на пазарни източници.

При подготовката на тези мерки се пропуска един особено важен момент – какви са причините за кризата. Тези причини трябва да се търсят именно в политиката на съответните централни банки и правителства, които през последните години бяха насочени към ясно изразена парична експанзия. Поддържането на ниски лихви (по-ниски отколкото са предпочитанията на пазарните участници), заедно с бюджетните дефицити доведе до бързо нарастване на паричната маса. Този тип целенасочена политика е присъщ именно за централните банки и правителствата в най-големите икономически зони – Съединените щати, Еврозоната (Германия, Франция, Италия, Ирландия), Великобритания, Япония, Русия, Австралия. В резултат от това се понижават реалните спестявания, докато инвестициите се увеличават, което означава, че се получава несъответствие между тях. Тоест бяха направени инвестиции, които не са покрити с реални спестявания, а с допълнителна парична емисия.

Този процес обаче не може да продължи до безкрайност, тъй като допринася за значително намаляване на стойността на парите, изразени в стоки и услуги. Пример за това са бързото нарастване на цените на златото, основните суровини, горивата. Заедно с това бърз растеж се наблюдава и при цените на финансовите активи (балони). Тъй като централните банки имат поставена цел да поддържат относителна ценова стабилност, измерена чрез доста обширни индекси, в един момент им се налага да повишат основните си лихви. След продължителен период на отклонение между пазарните предпочитания и политиката на централните банки това действие предизвиква отрезвяващ ефект върху пазарите. То е сигнал, че натрупаните погрешни инвестиции повече не могат да бъдат финансирани, тоест изкуственото им поддържане ще бъде прекратено. За тяхното възвръщане вече няма достатъчно пари, тъй като процесът на създаване на нови такива е значително забавен. Тази фаза трябва да представлява оздравяването на икономиката, тъй като в нея ресурсите трябва да се пренасочат към проекти, които действително изразяват предпочитанията на хората. Да си спомним, че всико до тук е предизвикано от помпененето на пари в икономиката.

При такава ситуация обаче, вместо да бъдат оставени пазарите да се възвърнат към нормалното си, здравословно функциониране и да се намалят изкривяванията, причинени от емисията на непокрити със стоки и услуги пари, правителствата и централните банки използват повода още повече да увеличат намесата си и съответно да влошат ситуацията. Използват се различни мерки – одържавяване на банки, даване на гаранции върху пасивите и активите (!!!???) на банките, откупуване на активи и други подобни. Политиците (в правителствата и централните банки) са насочили вниманието си към краткосрочните ефекти от действията си, те нямат интерес към по-дългосрочните резултати. Освен това те се влияят от натиска на банките и големите компании да осигурят евтин ресурс за сметка на данъкоплатците. При това се получава процес на преразпределение на богатството с обяснението, че финансовият сектор е ключов за икономиката като цяло и фалитът на някои институции е недопустим, тъй като са твърде големи като пазарен дял и значение за платежната система, за да бъдат оставени да фалират. От това обаче биха пострадали най-вече мениджърите и собствениците им и евентуално част от кредиторите. Спасяването обаче ще бъде с чужди пари и чрез допълнителна парична емисия, която води до допълнително преразпределение на доходи.

В България за момента има няколко предложения за действие от подобен вид – увеличаване на гаранцията върху депозитите в банките до 100 000 лв., което означава, че почти всички депозити ще бъдат гарантирани. Това действие ще повиши вероятността за неблагоприятен избор и моралния риск по отношение на банковата система, тъй като депозиторите няма да се интересуват от рисковия профил на съответната банка. Освен това банките ще бъдат по-непредпазливи при своите инвестиции, като разчитат, че ще бъдат рефинансирани при необходимост. Ефектът ще се подсили при гарантирането на междубанковите депозити от страна на държавата. Те по принцип са необезпечени и намесата на държавата ще означава, че цял сегмент от пазара ще бъде коренно променен. Освен това подобна гаранция не може да бъде предоставена безплатно, тъй като представлява директна помощ за съответните банки.

Друга абсурдна идея е да се отпускат кредити от държавата за бизнеса, насочени най-вече към малките и средните предприятия. Това означава, че от една страна се подпомагат банките чрез различни механизми, а от друга – те се лишават от бизнес. Ако се подпомагат такива предприятия, които не биха получили кредит от банка, това означава, че те се оценяват като непродуктивни на пазара и не би трябвало изобщо да получат финансиране.

Друга подобна идея е лихвите по ипотечни заеми за физически лица да се приспадат от облагаемата основа при облагане с данък върху личните доходи. Това е опит да се повтори сценарият с ипотечната криза в Съединените щати в български вариант, тъй като именно политиката на правителството там по отношение на тези инструменти е една от причините за големия бум на кредитите към високорискови лица. Нещо повече – тази мярка противоречи и на философията на пропорционалния данък върху доходите, която изключва подобни облекчения и вратички за намаляване на данъчното задължение и се основава на яснота и максимална опростеност.

Мерките, които биха били подходящи във връзка с кризата през следващите месеци; са:

• Консервативна фискална политика – да не се харчат средствата от фискалния излишък за проекти с недоказана ефективност. Вместо това част от него може да бъде върната на данъкоплатците в зависимост от размера на внесените от тях данъци;
• Да не се увеличават заплатите в публичния сектор освен за сметка на намаляване на други публични разходи;
• Да се поддържа стабилността на валутния борд, да не се провежда парична политика под никаква форма и да се подобри надзорът върху финансовите институции чрез консолидирането му в рамките на един независим орган;
• Да не се предприема намеса на междубанковия пазар чрез даване на гаранции и др. под.
• Да не се спасяват на всяка цена различни бизнеси, фалитите действат дисциплиниращо върху пазарните участници.

Като цяло кризата е удобна възможност за предприемането на всякакви неразумни действия, които в други времена не биха могли да бъдат реализирани от политиците. Точно в подобни времена би трябвало държавата да признае, че пречи на бързото приспособяване на пазара, и да спре да се намесва излишно.