Механизъм за минималната заплата няма, страстите водят дебата

Бюджет 2018 чука на вратата, а ясен механизъм за определяне на размера на минималната работна заплата (МРЗ) все още няма, въпреки дългогодишните критики на ЕК и обещанията както на служебното, така и на текущото правителство. Напълно естествено вакуумът на експертен дебат по този изключително важен въпрос се запълва със заплахи за „протести” от страна на синдикатите, които са недоволни от предвиденото 50-левово увеличение от 1 януари 2018 г. Работодателите от своя страна може отново да саботират обсъжданията и/или да оспорват бъдещото постановление за увеличаване на МРЗ пред Върховния административен съд, както стана и през тази година. Всичко това обаче няма особено значение – в крайна сметка МРЗ в страната е толкова, колкото правителството реши, а до този момент нито то, нито социалните партньори създават впечатлението, че могат да функционират по друг начин освен с взаимни нападки и надвикване по студията. 

Проблемът с увеличаването на МРЗ на сляпо обаче касае реални хора – както тези, които ще получат увеличение на трудовите си доходи, така и тези, които ще изгубят работата си или няма да може да започнат такава заради новата минимална летва. Още в началото на тази година ИПИ изготви списък от 10 въпроса, на които новият МРЗ механизъм ще трябва да отговори, за да бъде реално приложим. Тъй като такъв механизъм все още няма, ще разгледаме някои от проблемите, които произтичат от новото инертно увеличение на МРЗ по отношение на някои от визираните в списъка казуси.

Какви ще са ефектите върху регионите?

Отговор за 2018 г.: Любима дъвка на синдикатите е съотношението между минималната и средната работна заплата. Между второто тримесечие на 2014 и 2017 г. то се е покачило от 41,4% на 44,2%, като в периода се променя от 30,9% до 32,6% в столицата и от 60,1% до 68,8% в област Видин. Докато през 2014 г. област Видин е единствената, в която това съотношение е над 60%, в средата на 2017 г. в тази група влизат още Силистра, Ямбол, Благоевград, Кюстендил, Смолян и Хасково, а на ръба са Кърджали и Перник. 

Нашите изчисления показват, че:

• ако МРЗ се увеличи до 510 лв., а заплатите във всяка една от областите нараснат с най-бързия си годишен темп от последните 3 години (между 7,8% и 12,9% в различните области), групата с над 60% съотношение между МРЗ и средната заплата ще остане съставена от 7 области. Областите, в които това съотношение е между 55 и 60%, вече ще включва 12 области вместо досегашните 10.
• ако МРЗ бъде увеличена до 530 лв., както синдикатите настояват, областите, в които тя ще бъде над 60%, ще бъдат 12.  Общият брой на областите, в които тя ще е над 55% от средната заплата, ще достигне 21. И при двата случая, обаче в страна ще има само 5 области, в които съотношението ще бъде под 50% – София (столица), София (област), Варна, Стара Загора и Враца (последната само заради високите заплати в АЕЦ Козлодуй).

Фигура 1: Брой области според съотношението между минималната и средната работна заплата 

Източник: НСИ, изчисления на ИПИ

На фона на тези промени и най-отявленият привърженик на това съотношение като инструмент за определяне на МРЗ би трябвало да признае, че 530 лв. са прекалено много, когато разгледаме въпроса на регионално ниво. 

Скорошната публикация на Евростат, обявяваща Северозападна България за района с най-голям относителен дял на младежите, които нито учат, нито работят (т. нар. NEETs), също има отношение към този проблем. На практика от младия човек, който тепърва се сблъсква с пазара на труда в област Видин и в общия случай започва на минимално заплащане, се очаква 68,8% от производителността на средностатистическия видински работник. Освен това, предвид все още високата безработица в много бедни райони на страната, той трябва да се конкурира с много на брой и по-опитни работници за ограничен брой работни места. 

Ако младият човек хвърли поглед към столицата, той вижда друго – работни места има, работниците все не стигат, а от него (отново за минимално заплащане) се изисква 32,6% от производителността на средностатистическият софийски работник. При възприемане на минимално заплащане от 530 лв. тази относителна разлика ще се задълбочи с още 1,5 процентни пункта – младият видинчанин ще има все по-голям стимул да търси работа в големите градове и все по-малък шанс да намери такава в родното си място. Примерът с Видин, разбира се, е показателен и за други области на страната. Целта на този пример не е да „призове” за въвеждане на различна минимална заплата по области – в малка страна като България това би бил административен кошмар. Целта е да се покаже, че фиксацията в средните стойности крие опасности и показва небрежно отношение към последствията за развитието на регионите.

Предвижда ли се диференциация на МРЗ в зависимост от възрастта?

Ако останем още за малко на темата с младите хора, предвидените три поредни увеличения на МРЗ с 50 лв. годишно са, ако не друго, то поне удобен момент за обмисляне на варианта за въвеждане на по-ниски ставки за младежкия труд. В Холандия младежите могат да получават до 50% от нивото на МРЗ, когато са на 18-19 години, а официалното ниво не важи за тях докато не навършат 23 години. Други страни с подобни системи са Австрия, Белгия и Великобритания. Разбира се всеки младеж е способен да се договори и за по-високо заплащане, но законът му позволява да работи и за по-малко с цел трупането на опит и намаляването на възможността за изпадане в дълги периоди на икономическа неактивност, които могат да имат негативни последствия в по-нататъшния трудов живот. Въвеждането на подобна система в България може най-лесно да стане като всяко следващо увеличение на минималната заплата предвиди замразяване или по-малко увеличение на заплащането за най-младите. Съвсем друг въпрос е, че подобни системи обикновено вървят ръка за ръка с добре развита практика в дуалното обучение, която осигурява много по-ранна и адекватна връзка между младежите и пазара на труда (още в ученическите години).

Колко често ще се актуализира нивото на МРЗ?

Отговор за 2018 г.: Правителството отново залага една единствена стъпка, въпреки че тя е по-висока от миналогодишната. В редица европейски страни (като Великобритания, Унгария, Румъния, Полша, Чехия и др.) промените се правят по-често от един път годишно, което позволява по-точна оценка на ефектите върху пазара на труда. Предвид факта, че посоката на мисъл у нас по отношение на МРЗ остава само „нагоре”, а увеличението е с 50 лв., неговото въвеждане е по-добре да стане по подобие на тези от 2012 и 2015 г. (50% в началото и 50% в някъде в средата на годината), като второто увеличение се направи само при положение че пазарът на труда продължи да се представя добре. 

Ще продължи ли политическото решение да бъде водещо в цялостния процес и  кои ще са индикаторите, които ще бъдат използвани за определяне на нивото на МРЗ?

Отговор за 2018 г.: Решението остава изцяло политическо. Продължава да витае  усещането, че решения за нивото на ключови инструменти у нас се вземат „на око”. Последните три годишни увеличения на МРЗ бяха с по 40 лв., а следващите три ще бъдат с по 50 лв. Същите 50 лв. по-високо МРЗ от 2018 г. се използват основен аргумент за повишаване на доходния критерий за получаването на т.нар. детски надбавки, макар че там изискването е за доход на лице от домакинството, което прави възприемането на същата стъпка трудно обяснимо. Нещо повече –  този тип критерий традиционно се вдига с по 50 лв., въпреки 40-левовите увеличения на МРЗ до този момент. Въобще се работи с едни такива кръгли и удобни суми, които освен липса на анализ (да не говорим за оценка на въздействието), може би подсказват и липса на необходимата за целта информация. Разбира се увеличението на МРЗ ще създаде необходимост и от други „корекции” – като покачване на минимални осигурителни доходи и разходите за заплати в бюджетния сектор.

За съжаление, други важни въпроси като структурата на бъдещия МРЗ механизъм, връзката му с минималните осигурителни доходи, колективните трудови договори и други публични политики засега остават много, много, много далеч от полето на дебат. Може би през 2019 г. нещата ще изглеждат по-другояче?