Марксизмът без маска

През  последните седмици усилено се говори за покачването на минималните осигурителни прагове – в едни сектори било „договорено”, а в други министърът на труда мислел дали да ги покачва „административно”. Напоследък спорът между работодатели и синдикати е за тези „административно” покачващи се прагове – едните казват: „няма договорка, нека не ги вдигаме”; другите казват: „има-няма договорка, ще ги вдигаме със средното за всички останали отрасли”. Господин министърът, от своя страна, пожела спорните осигурителни прагове да отидат в тристранката, където да се достигне до някакъв компромис (тоест договорка) и аха да няма „административно” покачване. Цялата тази постановка е пълен фарс, който няма нищо общо с реалността.

Това, което се пропуска обаче е, че минималните осигурителни прагове са административна мярка! Тук няма договаряне, а има насилствено административно налагане на регламент от страна на държавата. Тези прагове се записват в закон и се обнародват в Държавен вестник – ако това не е административно налагане, кое е? Маската на държавата тук е повече от ясна – нека едни хора да се договорят за някакъв процент и после ще говорим за споразумения по сектори, а не за административно наложени минимални прагове. Едва ли не излиза, че работят пазарните механизми – седнали работодатели и работници, постигнали договорка и … ще го запишем в закон, за да е сигурна работата.

В това, че някакви работодатели и някакви синдикати са се разбрали за нещо в някакъв сектор няма нищо лошо. Нека си подпишат споразумение и да си го спазват. Но не и да го налагат на другите. Те нямат право да налагат насила регламенти на другите в сектора – работодатели и работници, които не са част от въпросните колективи. Последните са хората, които неимоверно много дразнят другарите в работодателските и синдикални организации. Те искат власт над тях и я получават от държавата чрез насилственото административно (със закон) налагане на минимален праг – в случая, на неговото увеличение.

Наскоро в личен разговор с един от представителите на работодателите стана дума за ефектите от насилствено разпростиране на колективните трудови договори. Знаете ли как той защити тази мярка? Аргументът беше горе-долу следният: „Ние се съгласихме да подпишем колективен трудов договор, но другите фирми в сектора, които не участваха и не са страна по договора, сега са много по-гъвкави и ни конкурират. Членовите ни са много недоволни. Откъде накъде ние ще поемаме социални ангажименти, а те няма да участват и ще действат посвоему. Затова е наложително да се разпростре този договор и върху тях, за да не бъдем прецакани”. Невероятно!

Това се случва и с административните прагове. Едни се договарят, а после договорката насилствено важи за всички. Това са реалностите – няма разделение между сектори, където е договорено, и сектори, където евентуално ще се наложи административно. Навсякаде е административно, навсякъде е насилствено и навсякъде една група хора се борят за власт. Терминът „минимален осигурителен праг” трябва да отпадне от българското законодателство и да се пресече всеки опит на колективите да властват над всички останали. Който иска, да си се договаря, но без това да важи за всички останали.

Трябва да се отбележи, че при колективите няма добри и лоши. Противоборството между работодатели и синдикати под зоркия поглед на държавата е колкото реално, толкова и измамно. Всички участници в този процес имат полза от него – те придобиват власт на пазара на труда. Синдикати и работодатели са или в ролята на доброто, или на лошото ченге, в зависимост от възгледите на наблюдателя. Противоборството обаче е измамно, едната година се налагат едните, следващата – другите, но в крайна сметка печелят и двете страни – едни хора налагат насилствено регламенти над други хора.

Неслучайно се отправят заплахи, че ако няма договорка в даден сектор, то ще има административно[1] увеличение на праговете. Това е ясен сигнал – правете колективи, влезте в нашата игра на „договаряне” или ще ви накажем. Станете част от клуба, който налага насилствени решения на пазара на труда, за да имаме повече власт и да се крием зад „споразумения”. Мечтата на колективите е един ден да кажат: ”Ето, постигната е договорка за заплащането във всеки един сектор и всички са щастливи… Разбира се, за да затвърдим договорката, ще я запишем в закон, та да няма мърдане от щастието…”

И накрая, по примера на един от кандидат-кметовете за столицата, през следващата седмица ще изпратим копие от книгата на Лудвиг фон Мизес „Марксизмът без маска: от заблуда към разруха” до господин министъра на труда, та да е наясно, че маската на колективите отдавна е разкрита…

[1] Вече казахме, че подобно увеличение винаги е насилствено и административно, но в случая използваме терминилогията наложена в общественото пространство напоследък.