Малка коледна икономическа статия

Красен Станчев[i]

 

„Една от любопитните задачи на икономиката е да показва на хората колко малко те в действителност знаят за онова, което те си въобразяват, че могат да определят и управляват.“

Фридрих фон Хайек, Фаталната самонадеяност, 1988

 

„… Който трупа познание, трупа тъга“

[Еклезиаст, 1, 18]

 

Във всички култури традициите и ритуалите от типа на коледните или новогодишните помагат на хората да възпроизвеждат живота си, надявайки се на нещо по-добро. Едно от нещата, които им пречи да го постигнат, са институциите и правителствата, които те създават с вяра, че могат да ги управляват.

Поне това показва историята.

„Правата“ на правителствата

Един от източниците, които ще ползвам, е Библията. В Стария завет, в Първа книга Царства (най-вероятно записана през VIII век преди Христа), намираме много любопитно предвиждане какво ще се случи, ако старейшините Израилеви се поучат от „челния опит“ на съседните народи и си изберат цар, вместо да водят своите дела, обсъждайки ги един с друг и уповавайки се на Господ.

Предвиждането е на самия Господ, т.е. има известна достоверност; той го разкрива на Самуил, който „обади всички тези думи Господни народу“:

„… Ето какви ще бъдат правата на царя, който ще царува над вас:

  • той ще взима синовете ви и ще ги прави свои колесничари и свои конници, и те ще препускат пред колесниците му;
  • и ще ги постави да му бъдат хилядници и петдесетници, да му обработват нивите, да жънат житото му и да му правят войнишко оръжие и всичко потребно за колесниците му;
  • ще взима дъщерите ви да правят благовонни мазила, да готвят ястие и пекат хляб;
  • ще взима най-добрите ви ниви, лозя и маслинени градини и ще ги дава на слугите си;
  • ще взима десетъка от сеитбите ви и от лозята ви и ще го дава на скопците си и на слугите си;
  • ще взима робите ви и робините ви, най-добрите ви момци и ослите ви и ще ги употребява за своя работа;
  • ще взима десетък от дребния ви добитък, и вие сами ще му бъдете роби;
  • тогава ще заохкате от царя си, когото сте си избрали, и Господ няма да ви отговаря тогава“ [Царства, I, 8, 11-18].

За съвременния читател, който не се е занимавал с история на данъците, трябва да поясня, че в този текст „десятък“ не е подоходен данък, а нещо като данък оборот. Десятъкът по времето, когато Самуил предава тези думи на израилтяните, преизчислен като данък печалба, вероятно би бил 40-50%, т.е. толкова, колкото беше този данък у нас до преди петнадесетина години.

Съвременното пряко облагане на дохода – корпоративен и личен, датира от 1799 г. Тогава е приет 10-процентен данък в Обединеното кралство, за да се финансира войната срещу Наполеон. Преди това толкова висок данък е бил събиран само за финансиране на войната срещу разбунтувалите се колонии на Северна Америка, но като данък върху поземлената собственост. През 1799 г. обещанието на тогавашния министър председател (Уилиям Пит младши) е, че данъкът ще бъде отменен веднага след предполагаемата победа над Наполеон.  Данъкът започва фактически да се събира през 1802 г.  Към 1816 г. във фиска на кралството са направени толкова много пробойни, че той не може да бъде събран, но въпреки това е ревностно защитаван от данъчните власти. Защото именно те фактически могат да го събират по усмотрение.  В крайна сметка този данък тогава е и отменен.

Историческите случаи на данъчни бунтове са безчет. Само в Библията са описани поне пет.  Съответната статия в Уикипедия описва 284 данъчни въстания – от тях 120 през ХХ век и 42 през XXI век.

Причината на тези разочарования и въстания е проста: независимо колко прекрасно изглежда дадено правителство и колко симпатичен е някой владетел, винаги се стига до изчерпване на парите на данъкоплатците и правителствата, и царете предпочитат да облагодетелстват приятели за сметка на всички останали.

40 века съкращаване на разходите

Не е измислен начин за справяне с този проблем освен либерализация на инициативата и търговията, и съкращаване на правителствените дългове и разходи. Стопанската история дава примери, които са достойни за подражание.

Първият запис е от 2 350 г. пр. н.е.: цар Уракагина от Лагаш издава декрет, който забранява регулирането на цените и възнагражденията. Преди Уракагина някой трябва да е въвел контрол, провалил се е и довел поданиците до края на търпението. За такъв контрол говори една надгробна плоча на някой си цар Хенку, живял преди 2 850 г. пр. н.е.

Необходимостта от контрол върху цените се появява при поевтиняване на парите поради увеличаване на тяхното количество в обществено обръщение.  Библейският Йосиф, син на Яков(около 1 700 г. пр. н.е.), спасява египтяните от гладна смърт (хората продават имущество, децата и себе си, за да се изхранят) след период на продължителен контрол върху доставките и цените на зърното. Той ги убеждава да се откажат от текущо потребление, заделя семена за инвестиции, съкращава ненужните разходи и привлича чуждестранни инвестиции.

Законникът на вавилонския цар Хамурапи опрощава задължения, фиксира цени на стоки, тържища и професии и урежда права на собственост, задължения и лихви. Това става нужно след период на разточителни държавни проекти, най-вече в областта на храмовото строителство и инфраструктура.  Макар политиките да дават положителен ефект в началото на управлението на Хамурапи (около 1 792 г. пр. н.е.), подкрепен от военни завоевания, след 40 години царството отново е в криза и напълно се разпада при наследника му. В българския вариант на „Уикипедия“ се твърди, че Законникът имал ползотворно влияние върху икономиката на царството. В действителност новите владетели на Месопотамия запазват правилата на Хамурапи в тяхната цялост (и уредбата на правата на собственост, и регулирането на цените). Царуването им в крайна сметка не е успешно, свидетелство за което са занимателните разкази в Библията.

Моралното порицаване на лихвите в исляма и християнството почти сигурно са следствие на доказаната невъзможност на тяхното регулиране. На поуките от миналото се дължи и известният „закон шура“ (132 сура на Корана): „блажени са онези, които водят своите дела, обсъждайки ги с другите“. Причини за упадъка на Римската империя са финансирането на военни и строителни начинания чрез размиване на стойността на валутата, силовото фиксиране на цените на продоволствието и правителствените помощи за бедстващото поради недостиг на храни население. По-късно в ислямския свят последното е постигнато чрез т.н. za’khaat, частна благотворителност, която е религиозно задължителен жест, ако правоверните искат да попаднат в рая.[ii]

От територията на съвременна България е известна царската клетва от Пистир (вероятно 380-360 г. пр. н.е., с. Ветрен, Пазарджишко). Тя е миниатюрна и по-древна „Магна харта“. С нея царят се самоограничава и гарантира, че нито той, нито „неговите хора“ ще се месят в решаването на спорове, ще налагат данъци, мита и берии, ще отнемат имущество или налагат и трудова повинност.

Същото четем в „Хармонии“ на Лао Цзъ (6 в. пр. н.е.): „колкото повече закони, толкова повече бандити“. Протест срещу подобно управление е и учението на Конфуций. След няколко горчиви опита и данъчни бунтове, след 3-2 в. пр. е. Китай се радва на относително рационализиране държавно управление: сравнително ниски правителствени разходи и данъци.  А през 12 в. икономистът Йе Шин формулира онова, което в съвременната икономика е известно като Закон на Грешъм: „лошите пари изместват добрите пари“. Между другото, Китай вече е открил и хартиените пари, и рисковете от тяхната употреба.[iii]

Очевидно историята в различни варианти се повтаря в Древна Гърция, Египет по времето на Птоломей Пети, Римската империя и други владения и култури. 

Тя се състои накратко в следното: важни политически начинания водят до разширяване на паричното предлагане, те налагат властови контрол върху цените и сделките, които водят до спад на икономиката, доходите и обедняване на населението; когато това се случи, изходът също е винаги един и същ – свиване на разходите за политически начинания, фалити, спестявания и чуждестранни инвестиции и възстановяване на свободата на договаряне, в резултат на което хората сами се грижат за себе си, оцеляват и просперират (докато историята не се повтори).

„Нововъведения“ на последните 200-300 години

Цялата история не може да бъде разказана тук въпреки интересните подробности.  Кризите, на които сме свидетели днес, са следствие на усложняването на паричното предлагане чрез появата на централните банки, паричните искове и обещания (и в крайна сметка – хартиените пари) и банкирането с частични резерви. Тези промени попадат в контекста на общото демократизиране на политическия и стопанския живот. Но по отношение на стопанските кризи и изхода от тях съществени промени не настъпват. Изменя се частично произходът на инфлацията и скоростта на сключване на сделки. Съществено се променя разбирането на кризите и създаването на илюзии по повод икономиката. Казано малко по-иначе, бизнес циклите не са феномен на последните 200 години, както смятат марксистите, те само са разбрани и описани наскоро, преди стотина години.

Накъсо става дума за следното. 

До към XVII век парите са предимно стокови (злато или сребро). Централните банки (на Швеция и Англия) възникват в последните години на този век, като основната им задача е да кредитират правителствени начинания.  (Непосредственият повод за учредяването на Банката на Англия е нуждата от финансиране на поредната война с Франция.) Шведската банка се отчита пред парламента, а тази на Англия остава частна за дълъг период от време, де юре – до средата на XIX в.

Първоначално хартиените пари са парични сертификати, разписки, които показват, че 100% от дадена сума е налична в някаква институция – страна или посредник по сделка. Такива посредници са банките. Те оперират при сто-на-сто резерви, т.е. не могат да дават на заем пари, които не са покрити със спестявания и банкерите отговарят с имуществото си за целостта на парите, които са привлекли като спестявания. За разлика от тези банки, централните (т.е. държавните) банки имат като правило по-меки изисквания за резерви. 

Докато и доколкото централните банки се придържат към даден непроменен стандарт на стоковите пари, а частното банкиране протича по добрите стари правила, проблеми не възникват. Разбира се, това съвсем не е всеобща практика. Както и в древността, непрекъснато възникват „важни държавни задачи“, вяра в свръхестествените способности на кралете, чистата заблуда и изкушение, и стандартите не се спазват.  По-хлабавите правила на държавните банки са заразителни.

Първо, техните пари са фидуциарни, основани на вярата, че зад тях стои реално покритие от злато или сребро. Това мотивира използването на подобни техники от частните банки и преминаването към банкиране с парични заместители (записи, искове, или обещания за плащане) и частични резерви. Привлечените спестявания вече на са чиста собственост на вложителите, а записите не са класически парични сертификати.  Постепенно в тази обстановка централните банки получават политическата задачата да регулират разменните курсове, лихвите, размера на резервите, гарантирането на депозитите и начина на кредитиране.  Колкото повече финансовите институции биват регулирани, толкова повече производни (деривативи) на паричните заместители те създават. Причината е проста: изкривената конкуренция принуждава развитие на бизнеса в нерегулирани пространства.

Междувременно списъкът на „важните държавни задачи“ се разширява до неузнаваемост.  Преломният момент е през 1873 г., когато канцлерът Бисмарк въвежда задължителните държавни осигуровки за здраве и старост.  Това е рождената дата на съвременната социална държава. Причина за нейната поява е демократизацията – конкуренцията за гласовете на избирателите в условията на разширяващо се избирателно право.  За около 75 години то става всеобщо. Заедно с това почти навсякъде в стария цивилизован свят са одържавени пенсионното дело, образованието, здравеопазването, инфраструктурата и дори детските градини.

Съвременните кризи и изходите от тях

Горното е опасна смес, която е в основата на съвременните кризи. Т.нар. бизнес цикъл работи по следния начин.

Централните банки все по-често се съобразяват с политическата конюнктура. Те понижават лихвените проценти, за да инжектират ресурс в стопанствата на отделните страни. Т. нар. златен стандарт е демонтиран вследствие на Първата световна война, възстановен е в доста несъвършена форма и отменен в САЩ от президента Никсън в името на спечелването (купуването на гласове чрез печатане на пари) в навечерието на изборите през 1972 г.  Разменните курсове са контролирани от Бретън-Уудския договор (70-та годишнина му се пада този юли), но само до началото на 1973 г.

Дали чрез централно регулиране или чрез издаването на парични заместители от частните банки, лихвените проценти периодично се понижават, за да може държавни и частни организации да финансират далеч невинаги смислени начинания.  Това води до насочване на ресурси според неестествени критерии и илюзорен, макар и статистически регистрируеми, ръст на инвестициите и на БВП. Но това са лоши, изкуствени инвестиции. Което се вижда при масовите фалити и неизбежната рецесия. Тя е нормалното явление, а не илюзорният растеж.

Правителствата са част от проблема, а не от решението. Това много добре се вижда по статистиката на правителствените разходи за последните 200 години. С изключение на периоди на война, до 1913 г. те са далеч под 10% от БВП на развитите страни. През 1937 само в Германия те са 22,8%, в повечето страни – между 10 и 15%; към края на 40-те години – около 20%.  Колкото те са днес в Китай и бързо развиващите се икономики. По настоящем в ЕС правителствени разходи са около 49%, като в нова Европа – под 39%. Най-ниски (34-35%) те са в Латвия, Литва и Румъния, където и ръстът на икономиката е най-висок в ЕС. Над 50% от тези разходи в ЕС са свързани със социалната държава. Но това не е цялата картина. Джагадеш Гокале от Националния център за политически анализи пресметна през 2009 г., че нефинансираните задължения на правителствата към възрастното население в ЕС са 424% от БВП средно. Това е причина на непрекъснато нарастване на държавните дългове – по последни данни те са над 90% от БВП. Тъй като правителствата не могат да вземат повече дълг, политическият натиск към централните банки е да разширяват паричното предлагане. Разходите на правителствата не се съкращават (въпреки че политиците от ЕС твърдят обратното).

Излизането от кризата не е по-различно от направеното от библейския Йосиф: съкращаване на разходите, насърчаване на спестяванията и разширяване на достъпа до външни спестявания (чуждестранни инвестиции).  Защото това не се случва, бизнесът е настроен опортюнистично и изчаква инфлацията, регулирането и субсидиите. Двадесетгодишните изследвания на вероятно най-добрия специалист по темата, Алберто Алесина, стига до извода, че: 1. съкращенията на разходите водят до по-постоянна стабилизация на бюджетите от вдигането на данъците; 2. те повече способстват за растежа и 3. имат по-малко отрицателни въздействия.[iv]

Остава въпросът защо от времето на Уракагина досега не е измислено нищо ново. Отговорът е много ясен: причините на кризата, макар и усложнени, са все същите и нищо на света не може да промени вече случилото. Все пак има два опита за възстановяване на старите проверени от живота практики: от 2008 г. има инициатива за възстановяване на договора от Бретън-Уудс и от две години се работи върху идея за глобален валутен съвет, което е нещо като възстановяване на златния стандарт. И двете идеи съществено ограничават свободата на действие на правителствата.

Но засега правителствата са в настъпление – само през следващата година ще бъдат приложени два закона от двете най-големи икономики на съвременния свят. САЩ налагат т.нар. Foreign Account Tax Compliance Act, а ЕС ревизира Administrative Cooperation Directive. И двата документа изисква обмяна на данъчна информация и поне на първо време ще допринесат до ограничаване на данъчната конкуренция.  Това се прави, за да не се съкращават разходите и дълговете на правителствата.

„Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“ [Еклесиаст, 1, 9].

 

 


[i] Авторът е доцент в СУ, председател на УС на ИПИ и управител на КС2 ЕООД.

[ii] Виж по-подробно за произхода и историята на социалната държава моето интервю с британския историк Стивън Дейвис: Държавата-бавачка и насилието над човешкото тяло и свобода, Медиапул, 14 декември 2012 г.

[iii] Тези пари и инфлацията разоряват страната по време на две династии и в средата XV век, по време на династията Мин те са изцяло забранени (което първоначално спира търговията почти изцяло).

[iv] Виж: Alberto Alesina, Fiscal adjustments and the recession, VOX EU, 12 November 2010: http://www.voxeu.org/article/fiscal-adjustments-and-recession

 


Свързани публикации.