Липсващото дело за една завладяна държава*

Автор: Любомир Авджийски / 21.09.2016
2 гласа, средно: 4.5 от 5

В началото на седмицата прокуратурата обяви своя отказ да проверява изнесените от Цветан Василев обстоятелства за нерегламентирани връзки между политици, едър бизнес и медии. Дали защото бе сериозно намесено името на министър-председателя и това на една от парламентарно представените партии (ДПС), или и двете, можем само да гадаем. Факт е обаче, че са налице основания за проверка, а проверката бе отказана демонстративно (както се изрази един журналист в последните дни). В тази връзка ще направим паралел с други страни, които са имали сходен по мащаби проблем с корупцията и „завладяването” на държавата.

През януари 1992 г. са произнесени присъдите по делото „Maxi” в Италия. Признати са за виновни 360 висши преставители на италианската мафия. Това е най-голямото наказателно дело в световен мащаб.  По-рано, през  март 1987 г., са произнесени присъдите по най-дългото и тежко наказателно дело в историята на федералното правосъдие, наречено „The Pizza Connection”. Осъдени са 22 висши представители на фамилията Бонано, които са свързани с наркотрафик и корупция по високите етажи на властта в САЩ и Италия.

Общото между тези две дела е един от основните свидетели по тях – Томазо Бушета. Бушета е член на сицилианската мафия, но е низвергнат от основния ѝ лидер Салваторе Рийна и е принуден да избяга в САЩ, а по-късно - в Бразилия. През 1972 г. е задържан и е екстрадиран в Италия. Във времето, в което дава информация и свидетелства за схемите, по които е работела мафията, той излежава доживотната си присъда.

Но каква е връзката между тези дела и случващото се в България?

Приликите са две:

  • В сходния размер на влиянието, което мафията/организираната престъпност има в обществото и държавата. Пандемията на организирана престъпност и корупция, която тогава се наблюдава в Италия и Ню Йорк, е подобна на тази, която манифестира в България от 90-те години на миналия век насам. Размерите са близки спрямо  големината на държавите. Друг е въпросът, че поради гео-политическото положение на  България може да се говори за „наднационални” щети от завладяването на държавата. Един член на НАТО и ЕС, който допуска сериозна корупционна намеса (включително външна) в международни проекти, може да бъде опасен за двата алианса.
  • Както в САЩ и Италия, така и в България е налице основен информатор, участвал в нерегламентирани връзки между политици и икономически субекти. Изнесените от Цветан Василев обстоятелства са отдавна потвърдени в различни журналистически разследвания и са се превърнали в обществена тайна. Но за разлика от журналистите, Василев разказва от първо лице за начините, по които е извършвано „завладяването” на българската икономика, политика и медии. Неговите показания могат да бъдат преки (и най-ценни) доказателства по евентуално дело.

Разликите също са две:

  • За разлика италианската и американската прокуратури, българската отказва да провери подробните описания, които член на задкулисието дава за корупционни схеми,  в които са замесени политици, собственици на едър бизнес и медии. 
  • Втората съществена разлика е, че докато в Италия водещ прокурор по делото е Джовани Фалконе, а в САЩ е заместник-главният прокурор на страната  Ричард Мартин, то в България „водещ прокурор” по липсващите дела е онзи, който носи цялата (без)отговорност за прокуратурата.

Явно ще се наложи да изчакаме по-добър личен състав на българското обвинение. А докато чакаме, следва да настояваме за реформирането ѝ из основи и особено в назначаването, правомощията и отчетността на нейното ръководство.

 

* Съкратен вариант на този материал беше публикуван първо на dnevnik.bg.