Красен Станчев: Сегашната политика на ГЕРБ ни води към отмяна на борда или програма на МВФ*

Интервю на Красен Станчев пред в-к Дневник (12.10.2010 г., водещ интервюто – Стефан Антонов)

Какъв сигнал към бизнеса и домакинствата са внезапните промени в данъчно-осигурителната политика на правителството – в края на септември внесе проектобюджет 2011 и обяви за най-голямото му достойнство запазването на данъчно-осигурителната тежест, а седмица по-късно премиерът обяви вдигане на осигуровките, като и до днес не се знае точно с колко?

– „Нищо не е сигурно в стопанската и фискалната политика”. Това е посланието. Така е от декември 2009 г. насам, но едва сега се осъзнава.

Това заради липса на капацитет – управленски и експертен ли е, или си има и други причини?

– Това е поради стремеж към народна любов от страна на премиера.

Така ли се прави политика?

– След като става, значи може.

Но правият път ли е това, и ще може ли после да се върнем в правилната посока на поносима цена?

– Мнозинството граждани и фирми ще плати много висока цена.  Крайният сценарий е отказ валутния съвет и връщане към ситуация, подобна на тази от 1996-1997 г.  Има и по-мек вариант: провал на фискалната дисциплина, споразумение с МВФ, вдигане на данъците, рязко намаляване на заплати и пенсии, и премахване на „социалните придобивки”, дадени за купуване на гласове на изборите през 2005 и 2009 г.

Колко вероятни са тези сценарии?

– При условие че фискалната политика продължава да се води без съкращаване на разходи и привилегии и без реформа в пенсии и здравеопазване – такива ще са вероятните развитията след втората половина на 2011 г. до към 2014 г.

Ако изключим тези негативни сценарии, какъв е най-вероятният ефект от бягството от реформи на ГЕРБ?

– Съкращенията на разходите и реформите ще бъдат направени по принуда от някое следващо правителство.

Защо премиерът предпочита да се вслушва повече в избирателите си – в случая в синдикатите, отколкото в експертите от собствения му кабинет?

– Не виждам смисъл да се коментирам премиера.  Г-н Борисов можеше, дори може и сега, да спечели уважение с реформи.  Той предпочете да се движи по инерцията на лявото икономическо мислене на предишните правителства, наложила се след 2002 и 2003 г.  Дотогава се смяташе, че благосъстоянието ще се създава от частния сектор, конкуренцията, стабилната фискална среда и дисциплина.  Не знам дали някой си спомня, но това бяха целите на тригодишното споразумение с МВФ от 1998 г.

След 2003 г. правителствата постепенно налагат най-невъзможната стопанска политика: увеличаване на пенсиите, разширяване на привилегиите, вавилонски разходи за неефективни държавни проекти, финансирани от данъци – и всичко това при положение, че на един работещ в частния сектор се пада по пенсионер и половина, или общо трима бенефициенти на държавното преразпределение.  А на това отгоре и се краде.  Непредвидена положителна последица от тези нагласи бе, че за да има повече бюджетни приходи финансиране на тази политика, нямаше друг подход, освен да се намалят данъците, което и се случи, постепенно, за около 10 години.

Как може да се върви към капиталонатрупваща пенсионна система и едновременно да се гарантира достоен жизнен стандарт на сегашните пенсионери при ниските осигуровки, които са поставени за цел?

– През последните 10 години имаше различни възможности.  Те бяха пропуснати, бяха похарчени всички резерви.  От 20% от БВП фискалният резерв бе съкратен до сума 3-4 пъти по-малка, ако се случи природно бедствие[i] или промишлена авария като тази в Унгария, стопанската система ще се взриви поради липса на средства.  

Все пак може да се направи следното.  Първо, трябва да се вдигне възрастта за пенсиониране, да премахнат осигурителните прагове и да се „оплоскостят” вноските, създавайки стимули за плащането им (например – при осигурявана на доход от 2000 лв. данъкът пенсия да е 10%, при минимална заплата – 20%).  (Не трябва да се забравя, че само увеличение на осигурителните прагове от 2008 г. – единственото за което са правени сметки, от ИПИ[ii], не от министерството на труда или от парламента, за да се провери идеята за въвеждането на тези прагове – ще струва 6,8 млрд. лв. на бизнеса, с натрупване за 10-годишен период.  Това е финансиране на непроизводителни съсловия, понижена производителност, по-ниска конкурентност, пропуснати инвестиции.  При икономически спад пенсионната система колабира, на което сме свидетели сега.)

Не смятате ли, че това ще създаде дефицити в пенсионната система?

– Е, да, но причините са в миналото и трябва да бъдат премахнати.  Следващата крачка е финансирането на тези дефицити – разбира се, всичко трябва да се сметне – със заем.

Досега решението как може да стане прехода от солидарната към капитало-натрупващата система оставаше неизговорен…

– За да има смисъл финансирането със заем, трябва едновременно да се направят другите стъпки.  Пенсионните спестявания на по-младите, да речем под 50-годишна възраст, трябва да минат на индивидуални капиталообразуващи сметки, при свободен избор на пенсионен фонд.  Освен това, в резултат на неразумната политика от 2003 г. досега, вероятно ще се наложи по-възрастните да получат „помощ за старост“, нещо като заплата от бюджета.  Подобно е положението в Грузия, подобен е механизмът на финансиране на пенсиите в Дания.

Успоредно с това следва да се предприемат и някои други, по-лесни за изпълнение действия.  Да не се увеличава, а най-добре да се премахне или ограничи до няколко отрасъла (като в Германия) минималната работна заплата; да се премахнат или индивидуализират „застраховките за безработица”; да се изостави сегашната практика за финансиране на пенсии и здраве на държавните служители от бюджета (за може и тези хора да са собственици на своите спестявания); да се ограничат плащанията за майчинство и инвалидност и, разбира се, да се ограничат привилегиите при ранно пенсиониране – впрочем те са една от причините за гръцката криза, в България почти 60 на сто от работещите се пенсионират по-рано, поради някаква привилегия.

Необходима е и детайлна ревизия на НОИ.  Предполагам, че реалният дефицит (т.е. задълженията на системата към онези, които са я финансирали) ще се окаже много по-голям, отколкото се смята, че е сега.  Ще дам пример със себе си: работя спорадично от 14-годишна възраст, от 16-годишен получавам хонорари, работя без прекъсване 32 години (и казармата се брои за стаж), от всички възнаграждения са плащани данъци и осигуровки; но за мен в НОИ има лесно установим запис от 1997 г. насам (от когато им бе електронизирана отчетността); при тях, изглежда, няма и следа от моите вноски от работата ми в УНСС, БАН, Великото народно събрание, Фондация Отворено общество и пр., да не говорим за организациите, които вече не съществуват; възстановяването на точната история на моето кредитиране на НОИ изисква 3-4 месеца ходене организации и архиви.

Реални ли са прогнозите на бизнеса за негативните ефекти от увеличението на осигуровките – ръст на сивия сектор, замразяване или свиване на заплати, нови съкращения – или преувеличават, както твърдят синдикатите?

– Да, абсолютно, но тонът на изказванията на техните представители е доста дипломатичен, а поведението им на тристранната комисия – сговорчиво, по-често част от проблемите, а не от решенията.., но такова е призванието на тези комисии.

Според вас вярно ли е, че системата на здравеопазването се нуждае от допълнително финансиране?  И как ще коментирате факта, че в подписаното споразумение с лекарския съюз няма нито дума за това как трябва да продължи реформирането на системата?

– Проблемите в здравеопазването са горе-долу същите, както в пенсионната система.  Но разликата е, че парите, с които гражданите финансират медицинските услуги са около 2 пъти повече от официалните разходи на здравната каса (също кредитирана от тях).  И тук решението се крие в индивидуализиране на здравните вноски и създаване на конкуренция.

Общ проблем в пенсиите, образованието и здравеопазването е че се управляват от структури на централно управление и надзор, в които кредиторите и потребителите – т.е. гражданите, учещите се и пациентите – нямат никакъв глас.  Вярата, на която се гради политиката в тези области е една и съща: че мнозинството може да живее за сметка (насила експроприираното) малцинство и че правителството, началникът знае по-добре какво да прави с парите на гражданите.  В случая с лекарите – това е доставчикът, а не потребителят на медицинската услуга.  Тази вяра и сегашното положение са жив комунизъм.

Една нормална система може да работи само в условията на взаимна проверка качеството на услугите и използваните ресурси от участниците в нея, при решаващ глас на потребителите и кредиторите.  В здравеопазването това би означавало, че има много здравни фондове, че сметките са индивидуални и с натрупване, че всеки знае какъв е солидарният елемент (струва ми се, че той ще е поне 40% от вноските, заради популизма на вече четири правителства), но е свободен да разполага с останалите средства по свое усмотрение и да отговаря сам за своето здраве.[iii]

Тоест вие сте за отпадане на монопола на здравната каса и за навлизане на частните здравни фондове?

– Разбира се.

Либералният модел, за който се обявявате, не страда ли от един основен недостатък – че на хората не се казва достатъчно често и не е станало още ясно, че от тук нататък старините, здравето и все повече неща ще зависят от личните спестявания?

– Не бих определял всичко това като либерално – във всеки случай то е противоположно на вярата, за която говорих и ми изглежда като единствено разумната алтернатива на сегашното положение. Когато това се направи и се обясни, хората ще го приемат.  Ще има много положителни ефекти: стабилност на фиска, стабилност на финансовата, пенсионната и здравната системи, но най-важни са възможностите за спестявания и инвестиции.  За това намекна дори МВФ миналата седмица, плахо съветвайки правителството да започне реформи.

Въпросът е, че в момента икономическите условия са такива, че трудно ще може да се мине без увеличаване на държавния дълг, за да се покрият разходите по вече поети ангажименти и обещания. 

Вие на какво мнение сте? Трябва ли военните и полицаите да се пенсионират преди да са навършили 50 години?

– Нека се пенсионират, но да живеят от това, което са спестили.  Могат да се създадат ограничения и стимули за работа след пенсия.

Не се ли променя така един модел, който е утвърден и в международната практика?

– Практиката в България не може да бъде същата като във Франция, където на четирима работещи се пада един пенсионер…  Но там това се схваща като криза и се търсят възможности за промяна.

Как гледате на тенденцията това правителство да финансира дефицитите си с най-разнообразни средства – с Фискалния резерв, с емисии на Държавни цени книжа, с прехвърляне на резерва на Здравната каса по сметки на Републиканския бюджет?

– Вече няма тенденция, резервът свърши.  Намирането на средства, за която и да е системи в консолидирания бюджет, чрез емитиране на цени книжа ми се струва нереално като основно решение на проблема, както ми се струва нереално и набирането на средства, чрез увеличаване на вноските.  Сега с емисия на ДЦК може да се финансира около половината от годишното увеличение на дефицита на НОИ.  Ако вноските се увеличат с 3 процентни пункта и хората ги плащат, това решава около една тринадесета от проблема с дефицита.  Грубо казано 13 години поред вноската ще трябва да се увеличава с по толкова и да се емитира нов дълг.  Но с увеличаването на дълга, ще се влошават и пазарните условия.

Колегите от независимия съвет за пенсионна реформа вече сметнаха, че за да се получи желания (от профсъюзите, ресорния министър, шефката на съответната комисия в народното събрание и директора на НОИ) положителен ефект, вноските ще трябва да се увеличат с 50 до 100%.[iv]

Нека оставим настрана известните аргументи за малоумието на предложението за увеличаване на вноските … и направим една проста сметка.

Да приемем за улеснение, че средната заплата е 600 лева.  От нея приблизително ¼ са социалните данъци, т.е. осигуровки.  Върху останалата сума се дължи данък доход и остават малко над 400 лв. От тях по статистика 160 лв. отиват за храна (1/5 са ДДС) и допълнително около 70 лв. за вътрешно семейно преразпределение – грижи за деца, родители и роднини.  Ако средно-статистическият гражданин не пуши, не пие и не се вози на автомобил (за което се дължат акцизи), остават около 170.  Защо този гражданин ще даде на „солидарното” НОИ каквато и да е част от тази сума, за сметка на вътрешно-семейната солидарност или личното потребление.  Това може да стане само насила, но е малко вероятно България да се върне към времената на военния комунизъм.

Онова, което ще се случи, е, че ще се плащат по-малко данъци, а юрисдикцията България ще стане непривлекателна за местни и чуждестранни инвестиции.  Тя вече е, поради много причини, една от тях е стопанската непредвидимост.  В България има свръхпредлагане на работна сила и недостиг на капитал.  Политиката от 2003 г. досега не е дори за поддържане на работната сила, а в интерес на непроизводителни съсловия и привилегии, а проблемът е в това, че няма капитал.  Преките чуждестранни инвестиции са спаднали 10 пъти в сравнение с 2007 година, тази година парите на емигрантите са повече от чуждестранните инвестиции…

Ще успее ли правителството да издържи до ново икономическо оживление и ръст на приходите с отлагане на реформи и финансиране на дефицитите с дълг?

– Възстановяване на темповете на растеж, каквито бяха между 1999 г. и 2008 г., т.е. средно около 5.5 % ми се вижда невъзможно в близките три години. Част от пречките са свързани със самата политика на правителството, но има и външни условия.  България е скачен съд с Европа, донякъде с Турция и с други пазари.  Когато те растат, расте и икономиката на България, и обратното. Много е важно тази интеграция да се запази, но тя се разкъсва, защото няма инвестиции.

Доколко опасно е това разкъсване и в крайна сметка – докога ще издържи правителството?

– То може да изкара мандата си спокойно, ако смени политиката в посоката, която бегло описах.  Но може да го изкара и не съвсем спокойно, с програма на МВФ или с криза от рода на тази от средата на 90-те.

Може ли да се постигне устойчив икономически растеж без реформи?

– Не мисля, че е възможен, дори е изключен.  И казаното не изчерпва списъка на нужните реформи.  Не е лошо по този повод да се прегледа страницата на ИПИ в Интернет.[v]

Българският пазар достатъчно добре регулиран ли е, за да може инвестициите на Сребърния фонд в него да се разглеждат като надеждни, или поне като не по-рискови от инвестициите на друг пазар?

– Аз не смятам, че българският пазар трябва да се разглежда отделно от други пазари. В този смисъл идеята за Сребърния фонд, инвестиран в български компании, е странна.

Що се отнася до регулирането, един от основните проблеми е, че първо се регулира и харчи, а след това се мисли, най-често в неправилна посока.[vi]

Въпросът е трябва ли спестяванията за пенсии да се инвестират в български компании, за голяма част от които има съмнения, че се управляват непрозрачно, в изгода само на мажоритарните собственици? Това не прави ли системният риск на българския пазар по-висок?

– Управлението на средствата на данъкоплатците, независимо дали ще е в Сребърен Фонд, НОИ или някоя друга структура става от чуждо име, благодарение на идеите на политиците, които обичат на правят помен с чужда баница.  Най-интересното е, че у нас винаги се знае и кой яде тиквеника, и кой му го дава, и кой е самият тиквеник.

* Оригиналното заглавие на статията е „Какви реформи все още са възможни?“. Вестник Дневник публикува интервюто на 13 октомври 2010 с настоящото заглавие на Интернет страницата си  http://www.dnevnik.bg/intervju/2010/10/13/976237_krasen_stanchev_segashnata_politika_na_gerb_ni_vodi/?p=0#comments), а в книжното тяло на вестника – на 14 октомври.  Настоящето заглавие възпроизвежда заявената тема на интервюто. Всички бележки по-долу са на интервюирания. 

[i] На едно от последните заседания правителството реши да прехвърли на МВР средства от фонда за природни бедствия, без особено обосноваване и обсъждане.  Една от последиците на достъпността на стенограмите от заседанията на правителството в Интернет е, че решенията се обсъждат и договарят извън заседанията.

[ii] Вж.: https://ime.bg/RIA_social_security_limits_FINAL.pdf .  В интервюто съм допуснал неволна грешка: загубата за бизнеса от повишаването на осигурителните прагове през 2008 е 5,62 милиарда лева, за гражданите – 474 милиона, а „положителния” ефект за бюджета – 1,44 милиарда лева.  Иначе казано, загубата за икономиката е над 7,5 милиарда лева.  Сметките са направени за период от 10 години от Адриана Младенова, Димитър Чобанов и екип на ИПИ и могат лесно да бъдат проверени.  Първата година на слизане в действие тези негативни ефекти е 2009 г., последвалите актуализации на праговете, макар и не толкова радикални, само засилват дългосрочните отрицателни въздействия.

[iii] Сегашната система на здравеопазване не отчита изначалното обстоятелство, че тялото и неговото здраве са притежание на отделния човек, а не правителството, лекарския съюз или здравната каса.

[iv] Вж.: https://ime.bg/bg/articles/reformi-vmesto-vdigane-na-osigurovki/ и съответната подстраница на ИПИ.

[v] Подигравка на съдбата е обстоятелството, че Симеон Дянков, чиято работа в Международната банка за реконструкции и развитие помогна на много страни да подобрят своята среда за водене на бизнес инвестиране, не може да постигне никакъв успех в тази насока като вицепремиер и министър на финансите на страната, от която е родом.

[vi] Вж. предишната бележка.  Според мен един от най-значителните неуспехи на ИПИ е провала на моите лични и на колегите усилия за прилагането на икономически разумна предварителна оценка на социално икономическите въздействията на политиките и законодателството.  Ние се занимаваме с такива оценки системно от 1994 г. насам; от 1999 издаваме настоящия седмичен бюлетин с такова съдържание; той има завидна популярност; през 1998 и 1999 направихме оценка на тогавашните проектозакони за здравна и пенсионна реформа и сегашните недостатъци на тези системи бяха достатъчно подробно описани още тогава; през 2000 г. издадохме книга с тези и още 103 анализа (нейният английски вариант бе качен на страницата на ОИСР като пример за подражание); след това водихме групата по съставянето на закона за ограничаване на административните режими, който изисква такъв анализ и сме автори на главата за анализ на въздействията в сегашния закон за нормативните актове, внесен в парламента от народните представители Филип Димитров и Мартин Димитров; от 2001 г. обучаваме представители на държавната администрация да прилагат стандартните методи за такъв анализ, правим това и в други страни; но, в крайна сметка, макар и да сме успели да предотвратим някои явни недоразумения и да допринесем в известна степен за не малко разумни реформи, досега не е възприета нормална практика за анализ на въздействията от политиката и регулирането.