Книга от библиотеката на ИПИ: Властелините на финансите: Банкерите, които фалираха света
„Властелините на финансите: Банкерите, които фалираха света“ излиза на 22 януари 2009 г. и е носител на наградата „Пулицър“ в категория „История“ от 2010 г. Книгата се опитва да проследи ходовете на Монтагю Норман, Бенджамин Стронг, Ялмар Шахт, и Емил Моро начело на централните банки на Великобритания, САЩ, Германия и Франция в годините след Първата световна война, както и в навечерието и по време на Голямата депресия.
Книгата е на разположение в Икономическата библиотека на ИПИ.
Лиакат Ахамед се захваща с нелеката задача да предаде някои от най-интересните моменти от историята на международните финанси през очите на участниците в тях. Такъв е начинът, по който световните сили решават първо да финансират своето участие в Първата световна война, а след това и да адресират последствията от нея.
В първите глави фокусът е поставен върху съдбата на следвоенна Европа и в частност – случващото се във Великобритания, Германия и Франция. През очите на водещите политици (и най-вече през тези на централните банкери), Ахамед описва както следвоенните преговори и тяхното влияние върху европейската икономика, така и опитите на държавите за завръщане и придържане към златния стандарт в годините след това. Макар образите на Стронг и Моро донякъде да остават в сянката на Норман и Шахт, всеки един от четиримата големи централни банкери на онова време се радва на достатъчно внимание от страна на автора, за да остави ярко лично (в някои случаи) и професионално (в други) впечатление у читателя.
С напредване на историята, събитията в САЩ започват да играят все по-ключова роля, която до голяма степен отразява и възхода на страната в онзи период. Ахамед проследява променящата се роля и мандат на Федералния резерв, както и опитите на САЩ да подпомогне възстановяването на следвоенна Европа. Основната теза на Ахамед е, че именно завръщането на следвоенна Европа към златния стандарт е сред основните причини за настъпването на Голямата депресия, а обтегнатите дипломатически отношения, тежестта на репарациите и военните дългове, както и съсредоточаването на огромна част от златните резерви в ръцете на САЩ и Франция са водещите катализатори на този процес.
Плюсовете
Може би най-убедителната част от книгата е проследяването на събитията в Германия след края на Първата световна война и в частност – генезиса и развитието на хиперинфлацията. Борбата на Шахт за намаляване на размера на дължимите от страната му репарации и опитите му да стабилизира една буквално смазана от страх, популизъм и обстоятелства финансова система са проследени систематично и успяват да предадат значимостта на историческия момент. Тежката участ на средната класа в Германия, гръбнакът на немското общество, чиито спестявания посредством ходовете на неговия предшественик Рудолф Фон Ханевщайн биват на практика пренесени в жертва едновременно на победителите във войната, немските профсъюзи и едрите индустриалци, е урок за хилядолетията.
В тази книга ще намерите много примери за абсурдите, до които финансовата нестабилност може да докара една държава и нейните управници. Такива са начинът по който Хърбърт Хувър изопачава данните за пазара на труда в САЩ, когато те спират на отговарят на неговата реторика; тайните разпродажби на някои от най-ценните произведения на изобразителното изкуство на СССР от страна на изпитващия крещяща нужда за средства комунистически режим; смяната на трима министър-председатели в Чили в рамките на по-малко от ден и много други.
Минусите
Още в първите глави се усеща опитът на автора да постави себе си в ролята на наблюдател, а не на анализатор на случващото се. В същото време, макар анализ да отсъства, дори за забързания читател е много лесно да разбере от коя страна на поредния задочен спор между все още младия Джон Мейнард Кейнс и някой от четиримата „главни герои“ застава Ахамед. Макар подобен фаворитизъм да е донякъде оправдан от историческия момент, който авторът разглежда (и най-вече състоянието на международния златен стандарт след ПСВ), Кейнс е на практика единственият глас на академичните среди, който получава някакво внимание в книгата и по този начин играе ролята на проводник на оценката на самия Ахамед за случващото се.
В допълнение, книгата е може би два пъти по-дълга, отколкото е необходимо. На много места повествованието губи своята посока. Някои от най-ключовите моменти биват сдъвкани в 2-3 страници – същия обем, който Ахамед отделя на биографиите на десетки исторически личности, чиито принос към развитието на самата история е нулев.
