Какво трябва да бъде спасено на „Иракли“ и от кого?

На пръв поглед всички деяния на граждани и министри са много правилни, въодушевяващи и далновидни.

Възбудени граждани задъхано четат прокламации от телевизора. Дълъг пустинен плаж. Един министър взема приказките присърце. Активисти, обичащи природата и Жан Жак Русо. Хищни предприемачи с трактори, багери и автогредери поглъщат пейзажа на големи хапки. Министерска забрана. „Националното богатство трябва да бъде спасено”. Анонимни земевладелци изнервят скромни къмпингари и нудисти. Възмутени артисти, политически скукоедци и дълбоки екологисти разпъват плажни принадлежности пред парадния вход на сградата на ЦК на БКП. Всичко е в тон. Премиер и президент. Гледан от балкон. Новина: плажуващи столичани като че ли запазват „националното богатство”.

За какво става дума? Разбира се, за „Иракли”.

Но не само. Има редица други принципни положения на съществуващата обществена уредба, които са поставени под въпрос.

Най-тревожното от тях е, че, без да се назовават с истинските им имена, под различни лозунги по този повод протича национализация на частна собственост.

Това става чрез ефективна забрана за разпореждане, а не чрез отнемане на владеенето на собствеността.

Забраната се прокарва от държавен орган, в този случай министър.

Основанието е, доколкото може да се съди по откъслечни изявления, било „презастрояването” на Черноморието.

Откъде министърът знае кое е „пре” и кое не е „пре”, засега си остава пълна тайна.

Той действа привидно в защита на идеите на въпросните будни граждани.

Разбиранията на тези граждани за „национално богатство” са изцяло комунистически, подправени с националистическа реторика и ксенофобски подозрения.

Според тях такова богатство може да е всичко чуждо, предоставено на временно населяващите сградите, пред които плажуват.

Решението на въпросния министър за „временно спиране” на строителството в местността Иракли е същото все едно министърът да забрани застрояването на дворното място на някой от зеленюгите в Банишора поради това, че примерно хиляда души са се подписали, че тя е „национално богатство”, а някои от тях гръмогласно убеждават гражданството, че това е именно така.

Разбира се, когато една група граждани от София обяви, че мястото на „морето”, където си опъват телесата и ходят в храстите по нужда няколко дни в годината, е такова богатство, тяхното въжделение по-лесно ще се превърне в обществена кауза, отколкото обявяването на аналогична функция на което и да е място в Банишора.

Но съществена разлика между едното и другото деяние от правна гледна точка няма.

Естествено, срещу това мое твърдение могат да се издигнат всякакви аргументи. „Иракли” е красиво, а Банишора не е. Там има дървета и птици, а тук вече не, от век и половина насам. Там хората ходят да се наслаждават на природата, а тук вече не. На това отгоре – „кои са тези предприемачи?” „Мафиози”, „перат пари на ИРА-извънредни”, „измамници на нищо неразбиращи бабички, които са им преотстъпили правата на собственост за жълти стотинки”, и .т.н. Понеже не малка част от въпросните 40 000 декара са общинска земя, същото може да се каже за кметове, общински съветници и прочее.

Очевидно е обаче, че от казаното не следва, че правото на разпореждане със собствеността не може да бъде изземвано на никое от тези основания.

Очевидно е, че никой от „защитниците на Иракли” – и от тези, които са по-гласовити, и онези, които тихичко лежаха пред министерския съвет и президента – не биха се съгласили с тяхна собственост да се постъпи по този начин. Ако пък наистина са убедени в онова, което правят, нека постъпят по следния начин: да не събират подписи под неразбираеми декларации, а да направят подписка за финансови средства, да изкупят въпросните декари и да ги управляват както намерят за добре.

Очевидно е, че подписи се събират по-лесно, отколкото пари, защото първите нищо не струват на онези, които ги полагат под възванието за Иракли. Ако се събираха пари, или не би се стигнало дотук, или почитателите на Русо, без да са го чели, щяха да върнат „това запазено от Бога място обратно на природата”, каквото и да означава тази фраза.

Онова, което не е очевидно, е обстоятелството, че сега, за разлика от края на 40-те години на миналия век, в България правата на частна собственост се размиват и губят лека-полека, а не както тогава – изцяло и наведнъж.