Какво и защо субсидираме във висшето образование

Националната програма за развитие „България 2020“, част от общоевропейската стратегия „Европа 2020“, залага като своя основна цел повишаването ръста на завършилите висше образование. За 2010 г. делът на висшистите във възрастовата група 30-34 години е 27,7%, като целта е до края на стратегическия период да достигнат заветните 36%. Целта е похвална, но това, което често се пренебрегва, е с какви знания и способности излизат висшистите на пазара на труда и търсят ли се те.

Публична тайна е, че пазарът на труда изпитва затруднения поради пренасищане на кадри в дадени сфери и липса на такива в други. Статистиката е красноречива – 57% от студентите държавна поръчка у нас се обучават в едва пет от общо 52-те различни професионални направления. Тенденциите в последните години показват, че именно сферите, в които пазарът на труд е пренаситен, продължават да се субсидират най-много с държавни средства. Логично, според данните на Българската стопанска камара, едва 20% от завършилите висше образование имат възможността да работят в съответстваща на професионалното им направление сфера.

Дали обаче проблемът е в университетите? Излишъкът и дефицитът на специалисти са в пряка връзка както с предлагането, така и с търсенето на кадри. Промените са твърде динамични и в никакъв случай не се контролират изцяло от образователните институции. Годишният планов прием на висшисти се предлага от Министерство на образованието, младежта и науката и обикновено се гласува без абсолютно никакви възражения от Министерски съвет, без значение какви са конкретните нужди на пазара на труда.

Източници: НСИ, БСК

Данните, използвани в съставянето на Рейтингова система на висшите училища в България, позволяват по-детайлното анализиране на търсенето и предлагането на висшисти.Както нагледно се вижда от графиката, основните професионални направления, които се субсидират в последните 5 години, са стопанските, административните и науките за обществото и човешкото поведение.

Въпреки, че над 25% от хората с висше образование са в сферата на стопанските и административните науки, данните отчитат, че само 15,3% от тях постъпват на работа по специалността си. Пет от всеки шест пък постъпват на работа не заради квалификацията, която са придобили, а по съвсем различни причини – смяна на приоритетите, маневреност според нуждите на пазара на труда, или пък на семейни и приятелски начала. В повечето случаи се налага преквалификация или най-малко вътрешнофирмено обучение. Тенденцията основно се корени в недоверието от страна на бизнеса в знанията и уменията на новоизлюпените висшисти.

Липсата на комуникация между търсенето и предлагането рефлектира пряко върху цената на труда. Дефицитът на определени кадри вдига работната компенсация за хората, който я притежават.На обратния полюс е излишъкът на специалисти, които чувствително понижава заплащането им. Това е и една от основните причини едва 19,2% от завършилите висше образование да работят в съответстваща на професионалното им направление сфера.

Навярно колкото специалисти в сферата на образованието има, толкова са и възможните сценарии как може да се постигне баланс между търсенето и предлагането на родния пазар на труда. Истината е, че сигурната субсидия на калпак за държавните университети доказа многократно своята неспособност да спомага за повишаване качеството на образователните услуги. Разумното решение е плавното ѝ намаляване с тенденция към пълно премахване след години.

Една такава реформа, естествено, е обвързана пряко с автономността на учебните заведения. Родните ВУЗ-ове трябва да са напълно свободни сами да определят семестриалните такси.Образованието е услуга като всяка друга и цената му трябва да се определя според търсенето и предлагането. Административното определяне на таксите и плановият прием на учебните заведения практически елиминира възможността за конкуренцията между самите образователни институции.Обучаващите се, от своя страна, ще бъдат допълнително стимулирани да търсят възможности за финансиране на своето образование. Всеки разумен човек е наясно, че у нас почти всички, които нямат висше образование, са тези, който не са се записали да учат. Ако таксите обаче се заплащат директно от самите студенти, желанието и отговорността към учебния процес ще са по-големи. Подобна е ситуацията, например, в Съединените щати, които неслучайно водят световните класации по качество на образователните услуги.

Това ще е и момента, в който споменатата вече спорна Рейтингова система на висшите училища в България ще заработи наистина ефективно. Ще разберем в действителност кои са най-качествените български университети, т.е. кои предлагат най-добра услуга от гледна точка на съотношението цена-качество. Всичко друго попада в сферата на мрачното статукво и отбягването на реалните проблеми, които ни преследват от години. 

*Авторът е стажант в ИПИ.