Как и кой да финансира висшето образование

"Студентите ще взимат суперизгодни кредити за обучение. Те ще са с ниска или нулева лихва, а ако са отличници може изобщо да не връщат парите. Заемите за кредитите ще се отпускат от специално създаден фонд, който ще бъде финансиран пряко от Европейския съюз през търговските банки. Ще е нужен само един подпис на кандидата и няма да се изискват нито подписи, нито ипотеки, нито дори документи за доходите на родителите"

В-к Политика, 7-13 декември 2007

Тези думи на просветния министър Даниел Вълчев звучат прекрасно за повечето хора. Студентите ще имат лесен достъп до необходимите им средства за завършване на висшето образование, а после може дори да не им се наложи да ги връщат. Има обаче много причини, поради които подобно предложение звучи неуместно.

Финансирането на висшето образование е проблем на образователната ни система и това е ясно на всички. Дали обаче приемането на подобен закон за студентско кредитиране ще реши всички проблеми?

Едно от нещата, които трябва да бъдат ясно казани, е, че в момента студентските такси в България са поразително ниски. Семестриалната такса в Университета за национално и световно стопанство (УНСС) е в рамките на 100 лева. Огромна част от студентите в България ще похарчат по-голяма сума, само за да отпразнуват студентския празник (8-ми декември). Разбира се, разходите около следването не се ограничават само с въпросната семестриална такса, но тя може да ни служи за добър ориентир. Наемът в общежитие също е на ниски нива, като едномесечният наем е доста по-нисък от въпросната семестриална такса.

Всъщност, страхът от високи такси идва от дълго обещаваната свобода на университетите да определят сами своите такси. Подобна автономия на висшите училища е напълно логична и най-вероятно ще доведе до някакво покачване на таксите. То обаче едва ли ще е толкова чувствително, след като самите университети на практика ще се конкурират помежду си и това ще ги въздържа от подобни непремерени действия. Установяването на "забранително високи такси" едва ли ще бъде правилното решение в подобна среда.

Въпреки всичко това, основните въпроси продължават да бъдат:

Как да се финансира висшето образование? Кой да го финансира?

В момента висшето образование се финансира предимно от държавата, като самото финансиране е насочено директно към университетите. За 2008 г. директното финансиране през бюджета ще бъде: за СУ – 33 млн. лв., за ТУ – 25 млн. лв., и за УНСС – 15 млн. лв. Предложението за въвеждане на система за студентско кредитиране не предвижда промяна в статуквото. Това ще бъде просто един допълнителен механизъм за финансиране на самите студенти, а не на университетите. Въпреки това, системата на субсидиране на университетите си остава. Това означава, че едно от най-лесните неща в България ще е да си студент. Ей така между другото. Защото дори и в момента много от студентите са "студенти между другото", просто защото е много лесно и не изисква никаква инвестиция.

Инвестиция е ключовата дума тук. Защото висшето образование представлява точно това – инвестиция в човешки капитал. Инвестиция е различна дума от "субсидия" и "заем". В България системата на висшето образование е на принципа на "субсидията", а в бъдеще се очертава да е на смесен принцип на "субсидията и заема". Инвестицията обаче продължава да се губи.

Поглеждайки към висшето образование като инвестиция в човешки капитал, изведнъж става много по-лесно да отговорим на двата основни въпроса относно финансирането на висшето образование, които споменахме по-горе.

Как да се финансира висшето образование?

След като говорим за човешки капитал, очевидно финансирането трябва да е насочено към хората, към студентите, а не към университетите. Това автоматично означава, че отпада директната субсидия от бюджета към университетите, а самите висши училища да се издържат предимно от таксите на студентите. Логично, тези такси трябва да се определят свободно от университета и логично, ще са по-високи от сегашните.

Системата за финансиране на студентите (при положение, че отпадне субсидията) може да бъде на принципа на заема или на принципа на инвестицията (на дяловете и акциите). Първият принцип е подобен на сега предложеното студентско кредитиране. Все пак, нуждата от подобно кредитиране я има, само когато голяма част от студентите не могат да посрещнат разходите по следването си. Когато таксата за семестъра е субсидирана от държавата и това, което плаща самият студент, е в рамките на 100 лева, подобна система е безсмислена. Това е причината и да няма силно предлагане от търговските банки на студентски кредити в България досега. Всъщност такова предлагане въобще няма, след като въпросните кредити винаги са обвързани с дохода на родителите и на практика не са студентски. Другата причина, е че никоя банка няма да рискува с инвестирането в подобен продукт, насочен към студентите, при положение че постоянно се говори как държавата ще започне да раздава подобни кредити, които няма и да се връщат.

Най-просто казано, подобна система на студентско кредитиране върви ръка за ръка с пълната автономия на университетите сами да определят таксите. И все пак има и по-добър и по-пазарен модел за финансиране на университетите.

Нобеловите лауреати по икономика Милтън Фридман и Гари Бекер предлагат система, при която финансирането на висшето образование наподобява финансирането на рискови инвестиции. Идеята е финансирането на висшето образование да не е на принципа на заема, а по-скоро на принципа на дяловете и акциите.

Често, когато бизнесът инвестира в рискови начинания, той не го прави с кредит, а чрез емисия на акции. Акционерите знаят, че ако компанията тръгне добре, ще получат големи печалби, но също така знаят, че ако нещата тръгнат на зле, няма да има печалби. Същото може да се приложи и при студентското финансиране – студентите получават финансиране за следването си от държавен или частен фонд. След завършването им, ако доходът на един висшист надхвърли определена сума, той започва да изплаща процент от него обратно във фонда. Тоест, ако студентът се развие и направи успешна кариера (успешна инвестиция), той заплаща въпросния процент от дохода си (за определен брой години) и носи възвръщаемост. Възможно е тази възвръщаемост да бъде в пъти повече от това, което е получил преди години за следването си. Ако пък, студентът е слаб и не се реализира успешно, той отново заплаща процент от дохода си, но това вече е една много по-малка сума в сравнение с първия. Възвръщаемостта от инвестицията ще зависи от качеството на образованието! А точно това е и целта на самото образование.

Кой да го финансира?

Финансирането на студентите може да идва от самия студент, от родителите му, от държавата или от бизнеса. Тъй като самият студент и неговите родители е нормално да участват по някакъв начин, остава въпросът откъде ще дойде допълнителният ресурс (ако е нужен такъв) – от държавата или от бизнеса?

Отново трябва ясно да отбележим, че става дума за инвестиция. А когато говорим за инвестиции винаги е по-добре да се обърнем към бизнеса, а не към държавата. Предложената в момента система за студентско кредитиране разчита изцяло на пари от държавата или от ЕС, което поставя сериозни въпросителни пред нея.

Инвестицията винаги е обвързана с риск. Когато държавата гарантира дадено задължение или направо го опрощава, този риск вече несъществува. Тоест ще се раздават кредити без да се мисли за последствията. Ако става дума за пари от ЕС, нещата най-вероятно ще са още по-крайни. Целта ще е да се усвоят и раздадат въпросните пари, независимо от това дали студентите имат нужда от тях, или ги заслужават.

От друга страна едно тясно партньорство между бизнеса и университетите е напълно възможно. И то без да е необходимо дори приемането на закон. Един обикновен договор би бил напълно достатъчен. Това обаче е изключено да се случи докато съществува или дори докато се говори за подобен механизъм, финансиран от ЕС или гарантиран от държавата.