Как е приета Истанбулската конвенция по света?

Автор: Илия Димитров* / 03.08.2018
1 гласа, средно: 5.0 от 5

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, или по-позната като Истанбулската конвенция (английски) (Конвенцията), стана повод за много дебати в общественото и политическото пространство. С решение от 27.07.2018 г., прието с мнозинство от 2/3, съдиите в  Конституционния съд (КС), приeха, че тя не съответства с Конституцията на Република България (КРБ). По въпроса се изказаха с особени мнения съдиите Филип Димитров, Константин Пенчев, Румен Ненков и Георги Ангелов. Но как протича процесът по ратификация на Конвенцията в другите държави?

Конвенцията не е ново явление в международното право,  а съществува в правния мир от 11.05.2011 г., когато е подписана в Истанбул. До ден днешен подписа си са положили всички държави членки на Съвета, освен Азербейджан и Руската Федерация. Подписването на Конвенцията не означава обаче прилагането ѝ. За да може тя да произведе правно действие, то трябва да се ратифицира. Тук се получава разминаване сред  държавите. По-голямата част oт страните са ратифицирали конвенцията, но друга част[i] не са.

В голяма част от държавите в които Конвенцията е ратифицирана, то това е направено с резерви. Това е възможно съгласно чл. 78 от Конвенцията, който позволява на страните да си запазят правото да не прилагат или да прилагат само при специални случаи само изрично посочените в члена разпоредби. Те са свързани с обезщетение от държавата при тежка телесна повреда и липса на друга компенсация (чл. 30), придаване на общ характер[ii] на този вид престъпления и криминализирането им, ако това не е сторено (чл. 44 и чл. 55), промяна на давностния срок[iii] за наказателно преследване на престъпленията (чл. 58), даване на самостоятелно разрешение за дългосрочно пребиваване, когато пребиваването зависи от статута на съпруга/съпругата (чл.59).

В някои държави резервите са направени за определен срок от време (5-6 г.), след което горепосочените разпоредби ще се прилагат изцяло (Германия, Грузия, Франция и др.), а в други приложението им е изключено за неопределен период от време (Хърватия, Андора, Кипър и др.).

Интересен факт са декларациите[iv] на част от държавите. Със своята декларация Испания прави изявление, че ще направи необходимите промени в националното законодателство, за да може да приложи Конвенцията в цялост. В декларациите си Литва и Латвия, които не са ратифицирали документа, заявяват, че ще прилагат документа в съответствие с техните Конституции. Изявлението от страна на Полша (която ратифицира Конвенцията), че ще приложи Конвенцията съгласно принципите и разпоредбите на Конституцията на Полша, среща остра реакция от страна на Швейцария, Швеция, Норвегия, Холандия, Финландия и Австрия. Тези резерви са разчетени от посочените държави като нежелание да се приложи конвенцията в цялост. Според тях това нарушава разпоредбата на чл. 78 от Конвенцията, който не позволява дерогирането на разпоредби от документа, освен посочените в този член , както и противоречи на чл. 19 от Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г., според който не могат да се правят резерви към разпоредби на международни договори, ако това е изрично забранено в договора.

Интерес представлява и декларацията, направена от Хърватия. В изявлението е изрично посочено, че според тях целта на Конвенцията е защита на жените от всякакви форми на насилие. В декларацията се казва също, че Конвенцията не задължава по никакъв начин въвеждането на „джендър идеология” в хърватската образователна и правна системи, нито задължението да се измени конституционната дефиниция на брака. Според Хърватия документът съответства напълно с разпоредбите на Конституцията и ще бъде прилаган в съответствие с тях. До този момент няма подадени възражения срещу декларацията от други страни.

В по-голямата част от източноевропейските държави, за разлика от западните, процесът на ратифициране на Конвенцията е съпроводен със силна вътрешна съпротива. Притесненията на част от обществото са основно свързани с въвеждането на „джендър идеология” и грешното разбиране, че Конвенцията отваря врата за еднополовите бракове. Това тълкуване на разпоредбите, грешно или не, забавя в голяма степен прилагането на документа.  Пред труден казус ще се изправят всички държави членки на ЕС, които не са ратифицирали конвенцията, когато Съюзът ратифицира документа и го направи част от вътрешното законодателство. По всички личи, че този момент наближава. Подписът на ЕС е положен на 13.06.2017 г. , а през септември същата година Европейският парламент прие със завидно мнозинство резолюция относно присъединяването към Конвенцията. След ратификацията от страна на Съюза, тя ще стане задължителна за държавите членки и ще бъде поставен срок, в който тя да бъде приведена в националното законодателство. Ако това не се случи, ще последват санкции.

Насилието над жени и домашното насилие е много сериозен проблем не само в българското общество. Няма спор, че трябва правата на жените и другите жертви на домашно насилие да бъдат защитени по-силно, защото механизмите, които съществуват в много страни, не показват задоволителни резултати. Благоприятното развитие на събитията предполага изчистване на езиковите недоразумения в превода на Конвенцията и изготвянето на ясни и работещи механизми за борба с и превенция на насилието над жени и домашното насилие. В крайна сметка всички хора имат права, признати от правния ред и те трябва да бъдат съхранявани и защитавани.


[i] Конвенцията до този момент не е ратифицирана от Азербейджан, Армения, България, Чехия, Унгария, Ирландия, Латвия, Лихтенщайн, Литва, Люксембург, Молдова, Русия, Словакия, Украйна и Великобритания.

[ii] Престъпленията биват от общ и частен характер. Тези, които са от общ характер (по-тежките престъпления), се преследват от държавата, без да има нужда от активно участие на пострадалото лице. Тези от частен характер се преследват само след подаване на тъжба (искане) от пострадалото лице.

[iii] Давностният срок за преследване на престъпленията е периодът от време, в който може да се повдигне обвинение на извършителя. След изтичане на този период извършителят не може да бъде наказан за деянието.

[iv] Декларациите изразяват волята или несъгласието на държавите да приложат документа или негови текстове.

 

* Авторът е стажант в правната програма на ИПИ