Избирателните системи

В края на миналата седмица бяха проведени изборите за народно събрание, резултатите от които вече са добре известни. Те бяха повод за недоволство от страна на някои политически партии и коалиции, тъй като се получи несъответствие между броя на гласовете за тях в големите градове и мандатите, които им бяха отредени според сегашната избирателна система Д’Ондт. Все пак никоя партия не отрече, че общият брой на мандатите и в парламента съответства на общия брой гласове от изборите.

Поради възникналата дискусия тук накратко ще се опитаме да представим предимствата и недостатъците на основните типове избирателни системи – а именно – настоящата пропорционална и възможните и основни алтернативи като смесената и мажоритарната системи.

Под избирателна система най-общо се разбира метод за определяне на изборните резултати и разпределяне на депутатските мандати. Тя би трябвало да изразява най-точно волята на избирателите, да е предпоставка за работещо народно събрание и стабилно правителство и да се избират способни и достойни народни представители.

Сегашната система Д’Ондт на национално ниво общо взето осигурява достатъчно пропорционално съответствие между подадените гласове и спечелените мандати от дадена партия и по този начин отразява до голяма степен предпочитанията на избирателите. Тя гарантира по-добро представителство на различни политически сили, дава възможност за участие във властта на по-малки партии и коалиции. Така вотът на всеки гражданин има реална стойност, тъй като няма такава загуба на гласове както при мажоритарните избори. Загубата на гласове, от своя страна, може да изолира стотици хиляди граждани от участие в определянето на централната власт.

По принцип тази система води до по-слаби правителства и до мнозинства, които не са еднопартийни. Това може да блокира работата на парламентите и да забави цялостното развитие на страната. Освен това математически е доказано, че тя може в един екстремен случай да подари 11 мандата на получилата най-много гласове партия.

Друго следствие е фрагментирането на политическия спектър. Това се случва в много страни, където се използва тази система и беше единствено въпрос на време такова развитие да се повтори и в България. Често в резултат на пропорционалната система в парламента влизат дори повече от седем партии и коалиции, каквато е ситуацията в момента в настоящото народно събрание, което раздробява мандатите и прави съставянето на стабилно правителство сравнително трудна задача.

Друг недостатък на пропорционалната система е, че в листите може да участват партийни фигури без необходимите качества, които въпреки това биват избирани в парламента. В новоизбрания парламент също биха могли да бъдат посочени такива фигури, които при мажоритарен вот трудно биха попаднали там. Едно възможно подобрение в тази насока, което би попречило на избора на нежелани хора, е правото на избирателите да зачертаят имената им от списъка на кандидатите. Това обаче, би усложнило в значителна степен преброяването на гласовете.

Сегашната система има един дефект, който се реализира за пръв път на практика именно в последните избори, и се дължи на преразпределението на мандатите между партийните листи. В момента се събират всички гласове за дадена партия, която преминава бариерата от 4 процента, и на тази основа се определя броят на мандатите. Тези мандати трябва да се разпределят между 31 регионални листи. Прави се механизъм на Д’Ондт и в резултат от това се получават мандатите в отделните райони.

Още преди парламентарните избори от 2001 г. имаше предложения за промяна в системата с цел да се реализира по-голяма равномерност и по-голяма справедливост на партийно ниво. По този начин не биха влезли някои не толкова желани от самите партии кандидати и съответно не биха отпаднали други важни партийни фигури. Само че предложенията не бяха приети. Като следствие от това и поради големия брой прескочили бариерата политически формирования и от предварително определения брой мандати за всеки район от Коалиция за България бяха склонни дори да оспорят резултата от изборите. На тях им беше трудно да разберат защо при толкова много гласове за тяхната партия в София вземат малко мандати и защо от Демократи за силна България например вземат повече мандати при по-малко гласове.

Друго възможно подобрение е въвеждането на регионален Д’Ондт. Той има силен мажоритарен ефект, който може да се обясни с един пример. Нека вземем случая с Ямбол. Ако се направи регионално определяне на мандатите се въвежда един естествен праг от 20% (в Ямболския многомандатен избирателен район има 5 мандата). Тоест всички малки партии, които получат някакви гласове в Ямбол, ги губят ако няма компенсационен механизъм за тези гласове.

Пропорционални системи се използват в Австрия, Белгия, Гърция, Дания, Испания, Норвегия, Португалия, Финландия, Холандия, Швеция, Швейцария и др.

Предимствата на мажоритарната система са, че тя създава стабилни, понякога дори изкуствени мнозинства. При нея в зависимост от разпределението на гласовете е възможно партия с малко предимство да реализира много повече мандати от своите опоненти. Това дава възможност на управляващите да изкарат устойчиво мандата си и да проведат политиката, която са обещавали. Така се увеличава и отговорността на съответното мнозинство, тъй като то не може да използва извинението, че коалиционните партньори са били причина за неизпълнението на част от предизборните обещания.

В момента гражданите не знаят кой е техният представител в народното събрание, кой отговаря за техния регион, към кого да се обърнат при наличието на проблеми. Представителството е единствено на равнище от 31 избирателни района. В това представителство има хора от различни партии и няма обвързаност между депутата и конкретните избиратели. Тя възниква единствено при мажоритарна система, когато се формират 240 избирателни района и е ясно кой е точният народен представител и кой ще отговаря пред хората. По този начин мажоритарната система насърчава партиите да променят вътрешните си процедури за номиниране на кандидати и в резултат се повишава доверието на обществото към парламента.

Основен недостатък на мажоритарната система е, че с малко повече от половината гласове могат да бъдат спечелени всички мандати. Дори е възможен случай, когато например партия, получила 10 процента от гласовете в една такава система, печели всички мандати ако има други десет партии с по 9 процента от гласовете и географското им разпределение е равномерно за цялата страна. Така на практика може да се “произведе” парламентарно мнозинство на партия, която не е получила мнозинство на изборите.

Мажоритарни системи се използват във Великобритания, Съединените щати, Канада, Франция, Австралия.

Смесените системи имат за цел да съчетаят предимствата на горните две, като съдействат за отстраняване на недостатъците им. Такава смесена система имаше в България при изборите през 1990 г. Технологията е относително проста – половината мандати в народното събрание се определят по мажоритарен, а останалите – по пропорционален принцип. На всеки избирател се дават на практика по два гласа – за отделен човек и за листа. Гласуването за кандидати не противоречи на пропорционалното представителство. По този начин до известна степен се ползват предимствата на мажоритарната система, тъй като пряко се гласува за конкретен човек в зависимост от неговите качества и същевременно се осигурява по-голяма представителност в народното събрание от различни политически партии.

Все пак и тази система има своите недостатъци – усложнява се гласуването, тъй като за едно и също нещо се използват две отделни бюлетини. Освен това на практика се получава, че смесената система не успява да създаде стабилни мнозинства и в това отношение повтаря недостатъците на пропорционалната система. Пример за това е Германия, където системата е смесена и единствената възможност за съставяне на правителства са коалициите. И при тази система (както при пропорционалната) съществуват партии, чиято цел е да влязат в парламента и евентуално в коалиция да управляват, но в никакъв случай това управление да не е самостоятелно. Влизането в народното събрание при смесената система до голяма степен им е гарантирано, но това не създава стимули за тях да се променят и да търсят начини за значително подобряване на резултата си. От друга страна, наличието на повече такива партии създава нестабилност на кабинетите и коалициите, а пропорционалният принцип дава възможност за избирането на партийни кадри чрез участието им в общите листи, които иначе не са одобрявани от гласоподавателите.

Като цяло може да се каже, че всяка система има своите силни и слаби страни от гледна точка на представителност и стабилност на управлението. В страните по света съществуват различни варианти на избирателните системи като все още няма консенсус по въпроса коя система е по-добра. Това е един от проблемите, който трябва да бъде решен от новото народно събрание, като посоката би трябвало да бъде към засилване на мажоритарния елемент.