Истинските лидери се учат и адаптират. Опитът е техният строг учител*

Смелите лидери не ги е страх да сменят курса, когато това, което правят, не работи, и тогава да направят промени докато не намерят какво работи.

Американците можеше и да не празнуват Деня на благодарността тази седмица, ако не беше един смел лидер, Уилям Брадфорд, който е избран за губернатор на колонията в Плимут през пролетта на 1621 г. Брадфорд и останалите поклонници пристигат в Плимут, Масачузетс, през декември 1620 г. и са лошо подготвени за суровата зима, която им предстои. Половината членове на колонията загиват през първата година, включително съпругата на Брадфорд и неговия предшественик губернатор.

Брадфорд успява да обедини оцелелите и да се помири с местните индианци, които понасят значителни загуби заради епидемия от едра шарка (прихваната от европейски изследователи) в годините точно преди пристигането на Мейфлауър. (Поклонниците били фундаментални калвинисти, които се отделят от реформистките англикански пуритани.)

През есента на 1621 г. приблизително 50-те оцелели колониалисти от Мейфлауър и 90 индианци се събрали на празник, който сега считаме за първия Ден на благодарността. На следващата година няма празник, защото колонията гладува, основно заради колективното земеделие, което се прилага. Схемата на колективното (т.е. социалистическото) земеделие разрушава стимула земята да се обработва, защото няма почти никаква връзка между усилията на всеки индивид и колко храна той или тя получава.

Брадфорд осъзнава тази грешка, обръща курса и налага частна собственост върху земята. Журналите по това време, включително този на Брадфорд, описват как веднага мъжете и жените станали прилежни в обработването на земите, което води до излишък на храна и ново начало на ежегодния празник след жътвата. През многото години, в които Брадфорд е губернатор, той постоянно показва способността да се учи от предишни грешки. Той повече от всички е отговорен за окончателния просперитет на колонията Плимут.

Джордж Вашингтон, през своя почти половин век като обществена фигура в Америка, постоянно показва способността си да се учи от грешките и да прави необходимите промени, което е причината в момента на смъртта си той да е най-известния и уважаван човек в света. И той като Брадфорд не е изпълнен с високомерие и нарцисизъм, които характеризират толкова много от днешните лидери. След първите му загубени битки в революционната война Вашингтон разбира, че може да спечели войната като навреди повече на британците в битки на тесни места.

Може би най-решаващата битка в американската история е битката при Трентън на Коледа 1776 г. Ако Вашингтон беше загубил битката, американската революция вероятно щеше да приключи. (Нют Гингрич и Уилям Форстчен наскоро написаха частично измислена история на битката, „Да подложиш мъжките души на изпитание", Сейнт Мартин прес, 2009, което е едно чудесно четиво и дава добра представа за лидерските качества на Вашингтон.)

Вашингтон вероятно по-добре от всеки друг американски основател разбира ролята и значението на защитата на личната собственост за развитието на страната. Той не само че пише обстойно за значението й, но е най-дръзкият предприемач от всички бащи-основатели на САЩ. До смъртта си, той е едър земевладелец, председател на каналната компания Потомак и най-големият производител на уиски в Америка. (За информация на въздържателите, в края на 18-ти век водата на много места не е безопасна за пиене и затова сайдер и уиски иронично са по-безопасните алтернативи.)

Човек не трябва да е задължително демократ защитник на човешките права, за да демонстрира характерните черти на смел лидер. Денг Ксиаопинг въпреки че води тоталитарен режим в Китай, имаше смелостта да премахне много от комунистическото шарлатанство, което явно водеше до повече нищета, и основа частичен пазарен капитализъм (което беше ерес по това време). Това от своя страна позволи на няколко стотици милиони китайци да се насладят на западен стандарт на живот и най-малкото, даде надежда на тези стотици милиони китайци, които все още не се радват на плодовете на капитализма. Китай все още е репресирано общество, но много по-малко от твърдия и кървав тоталитаризъм от времето на Мао Дзедонг.

Двама сегашни европейски лидери показват смелост като се застъпват за все по-дискредитирания здрав разум. Немският канцлер Ангела Меркел настоява за намаляване на данъците върху доходите, вместо все повече да увеличава правителствените харчове, за да стимулира немската икономика (нюанси от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън), което я прави обект на присмех от икономически незапознатите, които в момента водят повечето западни правителства, и естествено вечно невежата икономически популярна преса.

Другият лидер е Вацлав Клаус, президентът на Чешката република, който единствен имаше куража да се противопостави на крайните природозащитници и техните разрушителни „решения" на глобалното затопляне. Г-н Клаус е доктор по икономика, който разбира анализа на разходи и ползи и значително количество наука за околната среда. Той е автор на една отлична книга за глобалното затопляне, „Синя планета в зелени окови" (Институт за конкурентно предпримачество /Competitive Enterprise Institute/, 2008), която е пълна с факти и логика, а не с идеологическите глупости, които минават за „наука" в последно време. Вместо да обсъждат доказателствата и аргументите на г-н Клаус, много от политическата и медийна класа прибягваха до лично осмиване.

Риториката не замества смелостта – както Америка и голяма част от Европа научават в отчаянието си.

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" във четвъртък, 26 ноември 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Надзорния съвет на ИПИ.