ИПИ ОТГОВАРЯ (бр. 408)

 

Благодарим на всички читатели, изпратили въпросите си към екипа на Института!

Избраният въпрос за тази седмица е:

Здравейте,

Поздравления за новата ви книга "Успехите и провалите на българските правителства". Написана е ясно, достъпно и точно. Дали пък през следващата година няма да публикувате изследване "Успехите и провалите на предприсъединителните програми на ЕС в България….." ?

Имам следния въпрос: Можете ли да направите обзор на постигнатия ефект от децентрализацията на местните финанси, до къде стигна реформата и как държавен бюджет 2009 допринася за постигане на целите?

Ще е интересно четиво пред вид предстоящото формиране на местните бюджети.

Благодаря предварително и Весела Коледа!

Диана Бебенова – Николова, Силистра

Отговорът на ИПИ:

Крайъгълният камък в процеса на децентрализация, и особено по отношение на финансовата децентрализация, безспорно е възможността за провеждане на данъчна политика от страна на местната власт.

В България огромната част от данъчните приходи постъпват в републиканския бюджет (тоест на централно ниво), докато в бюджетите на общините постъпват едва около 3-4% от всички данъчни приходи (консолидираната програма, но без осигуровките) в страната. Този процент е изключително нисък спрямо другите европейски страни (Victoria Curzon Price & Jacques Garello, 2003). В Германия, Швеция, Дания, Полша и Унгария приходите от местни данъци (и съответно постъпленията в бюджетите на общините) заемат около 30% от всички данъчни приходи (също без осигуровките). В Испания и Чехия този процент е около 20, а страната с най-висок дял на приходите от местни данъци, съотнесени към всички данъчни приходи, е Швейцария с над 60%. Тези данни определено са повод да се замислим за ролята на местната власт в България и възможността да се провежда каквато и да е било данъчна политика на местно равнище.

През последните година-две имаше някакво раздвижване по отношение на местните финанси, като общините вече могат да определят размера на местните данъци и такси. Това обаче се случва в определени със закон граници и така данъчната конкуренция между отделните общини е отново невъзможна. Като прибавим и това, че постъпленията от тези данъци за първите осем месеца на 2008 г. са под половин милиард лева (или с пъти по-малко от одобрените за разходване средства от излишъка, отново за 2008 г.), виждаме целия абсурд на ситуацията. На практика общините имат правото да определят размера на тези налози, които носят по-скоро символични постъпления в хазната, при това го правят в строго дефинирани рамки. Дори прехвърлянето на патентния данък към местната власт не променя нещата. Политиката в това отношение (или по-скоро липсата на такава) е на светлинни години от основната цел на стратегията за децентрализация – за "ускорено прехвърляне на правомощия и ресурси от държавните органи към общините". Всъщност, едно от големите разочарования на бюджет 2009 беше именно липсата на каквото и да е усилие по отношение на финансовата децентрализация. 

Истината е, че финансовата децентрализация в България не трябва да е насочена само към естественото право на общината сама да определя размера на досегашните местни данъци, но също така и към изземване от страна на общината на някои инструменти на данъчната политика, досега присъщи на централната власт.

За да говорим истинска финансова децентрализация, общините трябва да могат да определят напълно свободно размера на местните данъци и такси. Това означава да няма минимални и максимални прагове, както и конкретно дефинирани (чрез закон) местни данъци и такси. В крайна сметка дадена община може да реши да премахне данъка върху наследствата например. Това би следвало да е решение само и единствено на местните управници.

Всъщност всички преки данъци могат спокойно да станат местни. И подоходното, и корпоративното облагане могат да бъдат прехвърлени като отговорност на общините, чието финансиране вече да не зависи предимно от решенията на Министерския съвет. Това би позволило на общините да се конкурират помежду си както по отношение на бизнес средата, така и при предоставяните публични услуги. Преките данъци съвсем не са основният източник на средства за държавната хазна, така че прехвърлянето им към властта, която е най-близко до хората, съвсем не би било нелогично действие.

Общинските съвети и кметът носят пълната отговорност за развитието на общината и е напълно нормално да имат правото да определят налозите на местните жители. Това би позволило провеждането на всякакви политики на местно ниво, включително разработване на социални програми и инвестиции в инфраструктура. Реалната финансова децентрализация обаче има и друга страна. Тя би позволила да не се разработват социални програми например или да няма публични инвестиции в инфраструктурни проекти. Това е решение както на представителите на местното управление, така и на самите избиратели. Ако хората в дадена община не желаят масирани публични разходи, нека местните данъци бъдат ниски. От друга страна, ако хората в друга община смятат, че местната власт трябва да поеме нещата в свои ръце и да налива пари в различни политики, нека местните данъци бъдат високи. Това е израз на различния подход и на конкуренцията между общините. Факт е обаче, че наличието на данъчна конкуренция защитава гражданите от налагането на свръхданъчно бреме и в същото време принуждава дори и тези, които налагат високи данъци, да разходват събраните средства по един много по-ефективен начин.

Подобна данъчна конкуренция между общините има и друг огромен плюс – тя дава много по-голяма стойност на гласа на всеки човек. Мнението на хората, които са недоволни от структурата на местните финанси, има много по-голямо въздействие върху отговорните фактори, знаейки, че в крайна сметка хората могат да се преместят в друга община без особени сътресения в личен план. Докато малко хора могат или желаят да си изберат страната с най-ниски данъци по света и да се преместят да живеят там, то много хора биха били готови да отскочат до съседната община, където местните данъци са чувствително по-ниски.

 


Свързани публикации.