Идеите за реформа при хората с увреждания: обещаващо начало

Автор: Явор Алексиев / 05.02.2016
5 гласа, средно: 5.0 от 5

Едно не може да се отрече – на министъра на труда и социалната политика, Ивайло Калфин, не му липсва кураж и инициативност. Напук на една разкъсвана от конфликти управленска коалиция, той къде успешно, къде не, се придържа към визията си за реформа на социалното подпомагане. Миналият опит с негови законодателни инициативи предполага известни притеснения от крайния резултат, но поне до този момент волята за промяна на философията за интеграция на хората с увреждания изглежда искрена и достатъчна, за да бъде постигнато нещо смислено.

Голяма част от идеите на Ивайло Калфин съвпадат с добрите европейски практики и препоръките за реформа, които са резултат от работата на ИПИ по темата. Такива са:

  • Разглеждане на „работоспособността” като динамична концепция, която има отношение само към хората в трудоспособна възраст;
  • Ограничаването на ролята на медицинската експертиза до определянето на остатъчната трудоспособност на лицето и насочването към лечение.
  • Поставянето на акцент върху насърчаването на социалното включване на база на задължителна индивидуална социална оценка.
  • Премахване на универсалната роля на решенията на ТЕЛК.
  • Привилегиите, които се отпускат на отделните бенефициенти, трябва да са следствие от индивидуалната социалната оценка за нуждите на лицето.

В основата на реформата трябва да бъде поставено схващането за увреждането като „социален”, а не тясно медицински феномен.

Преобладаващата част от злоупотребите в последните 15 години са следствие от универсалното значение на решенията на медицинската експертиза по отношение придобиването на определени привилегии. Ако реформата удържи първоначалния си курс, този проблем до голяма степен би трябвало да бъде решен. Универсалността на ТЕЛК-решенията ще бъде изпратена в миналото, а лицата ще получават достъп до помощи и привилегии, които имат отношение към тях самите.

Ивайло Калфин изненада и с изказване, което можем да обособим като като идея за въвеждане на „таван на получавания доход”. Тук министърът най-вероятно визира залагането на доходен критерий при отпускането на помощите – инструмент, който той самият подкрепя, но който поне на този етап не вярва, че ще може да „прокара” през парламента.

Именно това се очертава и като един от основните липсващи моменти в предстоящата реформа.  Доходният критерий не е дискриминационен инструмент, а задължителна предпоставка за ефективното насочване на бюджетни средства. Без него част от ресурса, който е предназначен за най-нуждаещите се, бива „разпилян” сред лица, които по един или друг начин са успели да достигнат финансова самостоятелност. Все пак това е целта на политиката на интеграция на хората с увреждания – да им се помогне в това да постигнат самостоятелен и независим живот.

Другият важен момент, по който нищо конкретно не е предложено засега, е необходимостта от ревизия на трудовото законодателство по отношение на хората с увреждания.

Защитата, с която се ползват хората с увреждания на трудовия пазар, в момента има по-скоро възпиращ ефект (т.е. пречи на тяхното наемане), който в крайна сметка оказва неблагоприятно влияние върху икономическата активност и възможностите на хората с увреждания за социално включване. Например това дали и колко допълнителен отпуск се полага на едно лице с увреждания би следвало да е предмет на договорка с работодателя и/или предписание на медицинската и социалната комисии, а не на законодателя. По същия начин стоят нещата и с нормативната защита от уволнение. Схващането, че като някой „забрани” дадено лице да бъде освободено от един или друг пост, това помага на неговото социално включване, не само противоречи на здравата логика, но и лежи в основата на нежеланието на много работодатели да наемат хора с  увреждания. 

Разбира се, това са само малка част от въпросите, които реформата трябва да адресира. Чисто институционалната организация на системата и разпределението на дейностите по осъществяване на политиките и програмите е друг важен момент. Не трябва да пропускаме и това, че подобен „индивидуален подход” би бил много трудно осъществим без наличието на ясна и точна информация колко са хората с увреждания, къде се намират те и какви са техните увреждания. Прословутата информационна система ще трябва най-накрая да види бял свят, но не във вид „отчетохме я”, а във вид, който позволява разработването на адекватни програми за интеграция и проследяване на тяхната ефективност във времето.

Посоката изглежда обещаваща, а политическата воля (поне на министъра) явно е налице. Остава да видим по какъв начин ще реагират заинтересованите от запазването на статуквото страни. Едва ли ще минем без популистки обвинения за геноцид от страна и на политически опоненти, и на т. нар. „фиктивни” инвалиди.

 

По-долу сме представили две графики от доклада на ИПИ „Нов подход към интеграцията на хората с увреждания в България” от 2012 г. Те до голяма степен отразяват не само нашето схващане за необходимите промени и начин на работа на системата, но и почти напълно обясняват текущия подход към нейното реформиране.