Хроника на прахосничеството

Автор: Петър Ганев / 11.12.2015
2 гласа, средно: 5.0 от 5

Увод към “Черна книга на правителственото разхищение в България”

 

През 2016 г. публичните разходи в България ще надвишат 32 млрд. лв. Това са само средствата по националния бюджет, като към тях следва да прибавим разходи за още над 2,5 млрд. лв., които са за сметка на европейките данъкоплатци. Разходването на близо 35 млрд. лв. от публичните институции в страната ще бъде абсолютен рекорд от началото на прехода. "Черната книга", която държите в ръцете си, категорично показва, че всички ние, които попълваме държавната хазна, трябва да бъдем сериозно притеснени от начина по който въпросните средства ще бъдат похарчени. Бюрократичната машина у нас може и да не е ефективна в постигането на конкретни резултати, но е безспорно успешна в прахосването на публичния ресурс. Широко прокламираното преразпределение през бюджета, тоест изземването на ресурс от данъкоплатците и разходването му от политиците, на практика често води до загуби за обществото.

Черната хроника на правителственото разхищение у нас е подкрепена както от икономическата теория, така и от данните, които са публични достъпни за държавните харчове. Нобеловият лауреат по икономика Милтън Фридмън е известен с простото представяне на четирите начина, по които могат да се харчат пари в зависимост от това дали харчиш свои или чужди пари и дали ги харчиш за себе си или за нуждите на някои друг. Най-отговорно е харченето на собствени пари за собствени нужди - тогава всеки внимава колко ще похарчи и за какво ще го похарчи. Най-безотговорно, разбира се, е харченето на чужди пари за чужди нужди - в този случай не те е грижа нито колко харчиш, нито какво точно ще получиш насреща. Преразпределението на публичен ресурс ограничава отговорното лично харчене за сметка на безотговорното държавно прахосване. Загубите за обществото в този процес не са причинени от липсата на морал в политиката или от лошо стечение на обстоятелствата, а са вкоренени в смисъла на самото действие.

Практическите измерения на тази теоретична постановка се набиват ясно на очи при преглед на одитните доклади на Сметната палата, които на силно технически език представят черната хроника на държавните харчове у нас. Работата на ИПИ по тези одитни доклади през годините и публикацията "Успехите и провалите на българските правителства 1998-2011" показва, че над 1/3 от разгледаните случаи могат категорично да се класифицират като "провал". Забележете, че това не са повърхности наблюдения върху работата на една или друга администрация, а изводи от детайлен и официален одитен доклад на Сметната палата. Нещо друго също прави впечатление в тези доклади през годините - прахосването не се влияе от това, дали една или друга партия е на власт, то е повсеместно и заложено някъде дълбоко в бюджетния процес у нас.

Българските правителства не просто прахосват бюджетните средства, но имат наклонност да харчат допълнително в рамките на годината и особено преди избори. Публикацията на ИПИ "Допълнителните харчове на българските правителства 2000-2010" ясно показва, че допълнителните разходи са обичайна практика и са особено големи в годините непосредствено преди провеждането на парламентарни избори. Това го видяхме и след настъпването на кризата, най-вече по време на политическата криза от 2013-2014 г., когато бюджетът беше сериозно изпуснат и с лекота беше вдигнат бюджетния дефицит. Видно е, че когато властта е нестабилна - било то поради предстоящи избори или протести, склонността да се харчи извънредно и да не се спазват фискалните правила е изключително силна.

Проявленията на кризата в България също не носят добри новини за данъкоплатците у нас. На практика в периода 2009-2015 г. няма намален данък, а се правят всякакви опити данъчно-осигурителната тежест да се увеличи - веднъж ще се вдигнат акцизите, друг път ще се въведе някои нов данък (например туристически или върху застрахователните премии) или пък ще се покачат осигурителните прагове. Има много начини повече ресурс да се изземе от гражданите, а очевидно и много начини този ресурс да бъде прахосан. Макар официално да сме постоянно в процес на консолидация на бюджета, той нееднократно беше текущо изпускан в последните години, което показва, че държавата вече е пристрастена към дефицитите. Актуалната официална средносрочна фискална рамка залага дефицит поне до 2018 г., което означава, че сме в период на минимум 10 поредни години (2009-2018) на бюджетни дефицити. Дългът в последните години също почти се удвои от около 15% до близо 30% от БВП на страната. Всичко това показва, че склонността към прахосване е проблем и на макро ниво, тъй като развитието чрез поемане на публичен дълг винаги води до кризи. Случващото се в Европа и особено в южните странни е пример именно за това.

Един от най-разпространените митове по отношение на фискалната политика е, че чрез разходване на публичен ресурс могат да се решат неограничен брой частни проблеми. Осъзнатата фискална илюзия, че хазната се попълва от корпорации, а държавните харчове са в полза на хората, се опитва да обърне наопаки примера на Милтън Фридман за харченето на чужди пари за чужди нужди. Осъзнаването, че данъците всъщност винаги се плащат от хората - независимо дали са върху дохода, печалбата или върху потреблението, както и че в разходването на публичен ресурс неизбежно се стига до ограничаване свободата на избор и някаква форма на клиентилизъм, е едно от големите предизвикателства пред обществото ни. Всички плащаме данъци, в т.ч. децата и пенсионерите, като данъчната тежест върху работещите българи е най-голяма. Сметките показват, че един работещ, който води нормален начин на живот, в т.ч. с ограничена употреба на акцизни стоки, в крайна сметка се разделя с половината от това, което заработва, за да се финансират обещанията на политиците. За този работник ниските данъци в страната са по-скоро мит.

"Черната книга" надгражда усилията за промяна в публичния сектор и изоставяне на фискалните илюзии, като представя изключително конкретни и разбираеми примери за прахосване на публичен ресурс. Примерите се опитват да обхванат пълната палитра на прахосничеството, като търсят баланса между разходването на националния бюджет и европейските средства. Фокусирането само върху последните или пък тяхното омаловажаване, тъй като се възприемат като чужди на родния данъкоплатец пари, би било грешка. Разходването и отношението към европейските средства разкрива по един великолепен начин нагласите на бюрократите към прахосване на публичния ресурс. Фокусът обаче е запазен върху националния бюджет, тъй като именно там са заровени дългосрочните ангажименти и обещания на държавата, които са направени на гърба на работливите и предприемчиви българи.

В книгата е запазен и балансът между големите правителствени програми - като "безплатното" саниране, и по-дребните прахосничества - например рекламата на туризма в страната. Има и христоматийни примери, които са извън администрацията, но все така в рамките на публичния сектор - такъв пример са разходите на държавните железници. Разнообразието от примери за прахосничество ни показва, че проблемът не е в един или друг премиер, министър, бюрократ или директор, а напротив - това е системна грешка в публичния ни сектор. Проблем, който се решава с промяна в обществените нагласи спрямо ролята на политиците в живота ни и отстъпване на държавата от несвойствените и функции. По-малкото прахосничество означава повече ресурс насочен в правилната посока - това може да е образование, здравеопазване или каквото и да е било, което хората (не политиците) решат, че им е важно.

"Калният мост" е невидимата корица на "Черната книга". Безсмисленият мост в село Славеево, разположено някъде между Добрич и Албена, е като паметник на неефективните публични разходи у нас. Мост, който не свързва нищо и до който по принцип не може да се стигне при лошо време. Така изглежда често и родният бюджет - недостъпен за данъкоплатеца и безсмислен в много направления. "Черната книга" не бива да се разглежда като книга на ужасите, а като образователно четиво, чиято крайна цел е да се пребори бюрократичното мислене и да се изоставят фискалните илюзии.