Хипокриза или как паралелната икономика блокира централната власт

( Институтът продължава публикуването на статии – изследвания с десетгодишна давност, които имат значение и днес )

През март миналата година писах („Капитал прес“, 13-19 март 1995), че реставрацията на бившия режим у нас става чрез утвърждаване на корупцията, чрез създаване на допълнителни източници на контрол и укрепване на паралелната икономика, които създават паралелна власт. Особеното на този процес бе, че той се възбужда „отгоре“, по което донякъде прилича на класическия клиентализъм (гарниран с известна централизация), но по същото се различава от типичните мафии, които разяждат властта демократично, „отдолу“.

Към средата на 1996 обществото всъщност вече плаща разходите по прилагането на тази схема. Ако трябва новият феномен да се изрази в една дума, това е преди всичко

Нypocrisis, или лицемерие на стопанската политика

Новото в този феномен не е, че той не е познат от опита на комунистическото управление или от поведението на други правителства. По повод социалистическото управление на България възникнаха различни очаквания, но преобладаващото бе за прагматична политика. Особено важно е, че такива бяха очакванията на международния кредитен и капиталов пазар. Вътрешното съгласие или несъгласие на общественото мнение подлежи на манипулация. Мнението на външните финансови институции не зависи от пропагандистките старания на правителството. То се гради върху пресмятането на риска от инвестиране в реалния и финансовия сектор на дадена икономика и има зад гърба си богат опит на работата с различни политически режими в различна културна среда.

Онова, което от самото начало българското социалистическо правителство не можа да проумее, е, че международният капиталов пазар (включително този на суверенен дълг) не е просто измислица, чрез която да смучат печалби от различни прохождащи пазарни икономики, а начин (изискване) за рационално управление на тези икономики. Затова то претендираше за пазарна святост пред външната публика, а у дома наместваше свои хора като посредници в сделките със земя, кредит и дълготрайни активи в публичния сектор.

Освен всичко друго в България има и демокрация. Правителството трябваше да отчита настроенията, довели го на власт и съставили характера на неговата парламентарна подкрепа. Наложи се трудно съчетаване на различни политически фактори: контрол върху икономиката по линията на лични връзки, купуване на поддръжката от парламента и собствената администрация, създаване впечатление (у дома и навън) за благи намерения.

Контролът през личните връзки неминуемо настъпи интересите на онези групускули, които при предишни правителства бяха станали клиенти на централната власт и ползваха скрити субсидии във вид на предимствени правителствени поръчки, експортни квоти, оправдаеми лоши кредити или изкуствени цени на електроенергията.

Управлението чрез лични връзки не трябваше да минава през публичността на законодателното събраниe. Правителството редуцира разходите си по информиране на обществото и опита същия личен контрол върху публичните радио и телевизия. А те са колкото средство за убеждение, толкова и монополно контролиран пазар на специфични услуги (промиване на мозъци и реклама). И в двата аспекта си създаде конфликти, включително с доскорошните използвачи на този монопол.

Администрацията би могла да бъде купена само ако й се даде допълнителен източник на доходи. Това не можеше да стане по прозрачен начин чрез средствата на държавния бюджет. Оставаше средствата за това да бъдат набрани от реалната икономика чрез назначаването на правителствени служители в управителните съвети на предприятията от държавния сектор.

Освен към така наречените коалиционни партньори (част от които вече си бяха взели своето, пазейки няколко квадратчета в политическата карта на страна) същият или подобен подход не можеше да бъде приложен спрямо социалистическите народни представители. Само той не е достатъчен. За народният представител – такова е естеството на институцията – е важно работата му да бъде като че ли валидна за всички или поне за мнозина. Затова правителството трябваше непрекъснато да подхранва своето парламентарно тяло с определени дози отрицателна (насочена срещу враговете на социалистите) и/или положителна (популистки законопроекти) енергия, разчитайки на естествения депутатски страх, че и те ще си отидат заедно с министър-председателя. Първоначално разпределението на ролите изглеждаше перфектно: кабинетът се занимава с контрола върху стопанството, а депутатите са буферът между него и обществото, в частност – социалистическите избиратели.

Правителството обаче вече не може да се справя с механизма на управление, който собственоръчно пусна в действие.

Както в икономиката, така и във властта и политиката се оказа, че

Комунистите са много, а местата – малко

Не бе възможно за всички да се намери достатъчно пространство в държавния апарат, той трябваше да се разширява. От друга страна, ентусиазмът на поддръжниците и избирателите не може да бъде задържан само с реторика. Изобретяването на определено количество врагове на единица политическо послание в един момент започва да работи срещу онзи, който отправя посланието. Твърдолинейните леви депутати, които вършеха тази работа, постепенно се изчерпаха. Кабинетът първоначално спорадично, а после и за постоянно пое тази задача. Съответно той ще обира и плодовете от нейното осъществяване.

Изпълнителната власт поставяше в неудобно положение своето мнозинство в законодателното събрание, принуждавайки го да гласува закони, които не само слабо съвпадаха с изискванията на конституцията, но и имаха един общ знаменател – разширяването на държавното присъствие в обществените работи независимо дали става дума за контрол върху пазара (цените), или за контрол върху общественото мнение (средствата за информация). Дори и да нямаше желание да защитава конституцията, наслагването на тези две характеристики на законотворчеството не можеше да не принуди президента да налага вето върху тях. Конституционен съд, опозиция и президент се оказаха обединени по принуда. Дори в началото да е имало някой извън социалистите, който не е бил сигурен в тяхната правота, многократното повторение на един и същ резултат вече вероятно свива броя на скептиците до броя на правоверните. Затова и публичните послания на премиера вече имат същия адресат. Макар и плод на раздвоено съзнание за външния наблюдател, те са напълно разбираеми за хората, към които са отправени, и вероятно имат мобилизиращ ефект, засега.

Свиването на държавното пространство в края на краищата е породено от стопански причини. Ресурсът, който правителството можеше да раздава през 1995, вече не е същият. Това бяха земята, банките и определени парчета от износа, обикновено определяни ad hoc, според онова, което е под ръка.

Твърдо привилегирован бе износът на продуктови групи, чието производство извиква значителни количества електроенергия. Недостигът на средства за поддържане на енергетиката, както и лошата перспектива за възвръщане на инвестициите в този сектор при субсидирани цени на електроенергията са причината скритата подкрепа за този износ да бъде вече преустановена. Затова на опашка пред правителството се наредиха износители на други стоки. Задоволяването на всички от опашката при изкуствено поддържани ниски вътрешни цени – както това стана с прословутото зърно – заплашва правителството да се оплете в други, неизвестно колко, приятелски компании.

Банките и земята трябваше първо да бъдат завладени, а след това раздавани. С банките това се случи, но се оказа, че няма какво да бъде предоставяно. Със земята въпросът за собствеността засега не е решен. Възможно е тя да бъде върната на селяните, „които я обработват“, но след това, ако е позволена една метафора по Андрей Платонов, да им вземат житото и да ги накарат да ядат земя.

Към каквото и да се обръща правителството, то се натъква на нова криза.

По-малко ресурси, повече лицемерие

Най-показателен е случаят със затварянето на губещите предприятия. Социалистите са първото българско правителство, което има гарантирана финансова подкрепа за радикална структурна реформа, която може да затвори до деветдесет хиляди работни места. При това не става дума за самостоятелна мярка, а за оздравяване на финансовия сектор и възможна подкрепа на платежния баланс на страната.

Поради наличието на тази подкрепа проблем за правителството не са работните места на хората, които ще останат без работа. Не е ясно точно колко, но немалка част от тези хора вече фактически се издържат с друга работа. Всъщност трудността за правителството е да се справи с управителите и управителните съвети на предприятията, които трупат загуби. Не е останал администратор на значима длъжност в центъра, който да не заседава в управителен съвет на местно равнище. Ако правителството тръгне да затваря губещи предприятия – а такова е условието за споразумение с международните финансови институции, като при това те не очакват моментен акт, а цялостна програма, то неминуемо се изправя пред нов конфликт. Този път с онези, на които то се крепи вътре в самата администрация.

Досега правителството направи няколко съществени опита за обвързване на интереса на тази група хора. Първият от тях бе точно преди една година, когато бе променена алинея 1 на чл. 80 от Правилника за прилагане на Указ 56. Тези промени регламентираха разпределянето на печалба за „допълнително възнаграждение“ за членовете на управителни и контролните органи на държавните дружества. С това се смяташе, че ще бъде засилен интересът на тези членове към добро представяне на предприятията. В същото време остана стимула за по-лесното вътрешно разпределяне на допълнителни възнаграждения независимо от състоянието на предприятията. Това с особена сила се отнася за промишлените предприятия, които можеха да ползват един или друг вид скрита субсидия. Управителите на тези предприятия се оказаха допълнително заинтересовани от поддържане на заварената стопанска структура.

За да се преодолее тази съпротива, бе предприет вторият опит за обвързване на „лицата, които без трудов договор са управители, членове на съветите на директорите и на управителните органи на приватизиращо се предприятие в продължение на повече от една година преди датата на обявяване на решението за приватизация“. С декемврийските промени в алинея 2 на чл.5 от закона за приватизацията, те бяха включени сред онези, които имат право на преференциално участие.

Всяка приватизация обаче крие риска от промяна на статуквото. На това отгоре се задава и затваряне на предприятия. Може би, за да започне каквато и да е структурна програма, Световната банка трябва по-скоро да покрие разходите за „допълнителни възнаграждения“.

1 май 1996 г.