Грешните инструменти за работата*
Централните банки могат да печатат пари, но само частният сектор създава богатство
Представете си, че сте опитен сърдечен хирург и пациентът ви се нуждае от сърдечен клапан, но вместо скалпел, с който да направите разрез, ви е дадена лъжица. Да разчитаме на Федералния резерв и Европейската централна банка (ЕЦБ) да излекуват липсата на работни места няма да е много по-ефективно, отколкото да дадем на хирург лъжица.
Централни банки като Фед и ЕЦБ могат да предизвикат големи икономически проблеми, печатайки твърде много или твърде малко пари. Те не създават фискални проблеми – твърде много данъци и разходи – нито пък могат да ги излекуват. Миналата седмица Бен С. Бернанке, председател на Фед, стигна близо до това да потвърди нещо, което мнозина вече знаят – че Федералният резерв на този етап не може да направи кой знае колко: „ Федералната политика за данъците и разходите трябва, доколкото е оптимално възможно, да увеличи стимулите за работа и спестяване, да поощри инвестициите в уменията на работната сила, да насърчи образуването на частен капитал, да подпомага научноизследователската дейност и да осигури нужната публична инфраструктура”, заяви той. Председателят на ЕЦБ Марио Драги каза практически същото на лидерите на еврозоната.
Политическата класа, за да избегне отговорността си, се опитва да стовари икономическата криза на централните банки. Работата на централната банка е да подържа ценова стабилност. Когато от тях се иска и да осигурят икономически растеж, пълна заетост и дори защита на потребителите, те ще се провалят, защото имат грешните инструменти.
Когато се създава еврото, страните членки се съгласяват дефицитът им да не надвишава 3% от БВП. Ясно се е разбирало, че високите и устойчиви дефицити ще доведат до покачване на отношението дълг-БВП до нива, в които дефицитите вече няма да могат да бъдат финансирани. В момента всички големи европейски икономики подържат дефицит, по-висок от темпа на икономическото им развитие, което означава, че и отношението дълг-БВП ще продължава да расте. ЕЦБ не може да предотврати това. Единствено тези, които контролират фискалните лостове на отделните правителства, могат да спрат тези дефицити, а политическите сили изглеждат неспособни да достигнат необходимото ниво на самоконтрол.
В неделя европейските финансови министри се съгласиха да отпуснат на Испания 100 милиарда евро (около $125 милиарда), за да спасят тамошните банки. Парите ще бъдат пропилени, освен ако испанците и останалите европейци не тръгнат по пътя на високия растеж. За да бъде постигнато това, те ще трябва до голяма степен да намалят социалните придобивки и плащания от бюджета, закостенелите трудови политики и контра-продуктивните регулации. Доколко е вероятно това? Франция, вместо да увеличава пенсионната възраст, което е необходимо за фискалното „здраве”, миналата седмица точно я намали. По-кратък живот в работната сила означава по-малко производство и икономически растеж, а в дългосрочен план – и по-малко данъчни приходи. Въпреки това французите, заедно с останалите европейски централни банки, ще наливат пари, които нямат, за да покриват заеми, дадени от испански банки за непродуктивни крайбрежни вили.
Президентът Обама и неговите съюзници сега твърдят,че причината растежът на работни места в САЩ да се забавя е в недостатъчно големия брой работни места, които се създават в „публичния сектор” (т.е. правителството). Кое създава богатство – наемането от правителството на още един бюрократ, които да увеличава бумащината, през която трябва да премине газодобивна компания, или допълнителният работник, който тази компания ще наеме, за да добива повече газ? Фед може да печата повече пари, а Конгресът – да увеличава данъците, за да се наемат повече правителствени служители, но ако техните „усилия” увеличат разходите на бизнеса, резултат от повечето регулации или други пречки, бизнесът ще наема по-малко работници. Ако новите държавни служители не правят нищо, което да повишава стандарта на живот, тогава те са просто мъртво тегло за икономиката, която намалява наличните на хората и бизнеса пари за създаване на реално богатство.
Учител, който учи децата да четат, създава реално дългосрочно богатство. Бюрократ в системата на образованието, който изисква все повече бумащина от учителя, намалявайки времето, което той може да прекара с учениците си, е унищожител на богатство. Повечето увеличения в разходите за образование са отишли в точно такива разрушители, а не създатели. Намаляването на държавната заетост посредством премахването на унищожителите на богатство ще бъде повече от компенсирано от създаването на продуктивни работни места в частния сектор.
Кейнсианците обичат да говорят за „ефекта на мултипликатора” от допълнителни държавни разходи. Този мултипликатор съществува единствено в умовете на онези (като примерно колумниста в Ню Йорк Таймс Пол Круман), които са слепи за реалността и емпиричните доказателства и изобщо не разбират как публичният и частният сектор всъщност действат. Известният еднотрилионен стимул на г-н Обама – както предишни големи правителствени програми – не създадоха работните места, за които твърдяха подкрепящите го.
Законът за търсенето и предлагането не е бил отменян. Ако цената на труда и капитала спадне, то повече хора ще бъдат наемани. Правителството може да свие цената на труда и капитала като намали данъците и разрушителните регулации. Търсенето може да бъде увеличено като се позволи на хората да задържат по-голяма част от собствения си продукт. Централните банки имат инструментите да създават пари – не и богатство – като намаляват стойността на частните спестявания, които биват изяждани от инфлацията и ниските или негативни реални лихвени проценти. Повечето държавни дейности унищожават богатството, а повечето дейности на частния сектор го създават.
* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ на 11 юни, 2012 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Васил Николов – стажант в ИПИ.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.
