Финанси на местната власт у нас и в ЕС

Преди няколко дни стана ясно, че пет български общини (Перник, Белово, Тетевен, Септември и Велинград) вече успешно са съгласували планове за оздравяване на стойност 13,5 млн. лв. с централната власт в лицето на Министерството на финансите (МФ). Процедурата по оздравяване беше наложена преди около година и половина от предходното правителство като инструмент едновременно за подпомагане и дисциплиниране на закъсали финансово общини. ИПИ наскоро демонстрира някои от недостатъците на избраната методология, а по-концептуални коментари за природата на механизма и смисъла от него може да откриете тук и тук.

Спреният процес на фискална децентрализация и липсата на ясна заявка от новото правителство за преследване на този позабравен стратегически ангажимент ни връщат в изходна точка, в която следва да си припомняме основни понятия като „местно самоуправление[1]” и „субсидиарност”. Първото понятие се свързва с правото и реалната способност на местните власти да управляват съществена част от обществените дела на своя отговорност, а второто – със схващането, че проблемите се решават най-бързо, лесно и ефективно на максимално най-ниското обществено ниво, на което могат да бъдат решени.

Реалната възможност местните общности да провеждат собствена политика се определя на първо място от наличието на свободни за насочване в една или друга посока финансови ресурси. През първото тримесечие на 2017 г. собствените приходи на общините са по-малко от 40% от общите им постъпления. Местните власти продължават да разчитат предимно на субсидии от централната власт, голямата част от които отиват основно за разходи по политики, налагани именно от София (включително образователна, здравна и социална политика). Мястото за дискреция, доколкото съществува нормативно, е силно ограничено от структурата на общинските приходи.

Приложената карта (виж пълния вариант тук) на практика показва до каква степен се приотизира упрвлението на централно спрямо това на местно ниво.

През 2016 г. приходите на местните власти като съотношение към БВП у нас достигат едва 7% при средно 15,6% за ЕС. Подобни нива се наблюдават още в Словакия, а по-ниски – в само 7 страни, две от които са съответно 12 и 350 пъти по-малките по територия Кипър и Малта. В Румъния и Прибалтийските страни стойностите варират между 8,3 и 9,7%, а в почти всички държави от Централна и Западна Европа те са над 10%.

Дори ако вземем предвид разликата в данъчното бреме (съотношение на бюджетните приходи към БВП), разликата остава чувствителна. В ЕС към местно ниво се насочват над една трета от всички публични приходи (включително чрез трансфери от държавата), а у нас – по-малко от една пета.

Самостоятелност на база на една добре функционираща финансова среда няма как да бъде осъществена, когато общините продължават да бъдат зависими до голяма степен от подкрепата на централната власт. Какъвто и механизъм за оздравяване да бъде приет, той няма как да адресира причините за проблемите със структурата на приходите на общините.  Ако местните власти са лишени от способността сами да събират средства и съответно да носят отговорност за тяхното разходване, то е под въпрос дали могат успешно да провеждат политика на общинско ниво в интерес на своите граждани.

 


[1] Европейската харта за местно самоуправление дава следната дефиниция на понятието: „под местно самоуправление се разбира правото и реалната способност на местните власти да регулират и управляват, в рамките на закона, съществена част от обществените дела на своя отговорност и в полза на своето население”.

Силвия Чомакова е стажант в ИПИ.


Свързани публикации.