Европейският съюз и дилемата на затворника

(Етюд по приложна икономика)

Статията е подготвена за в-к „Капитал“

Британците попаднаха в такава дилема и я решиха по единствено възможния по теория начин – чрез бунт спрямо ЕС.

У нас дори хора, които преподават тази дилема на студентите в университетите, проявяват пълно неразбиране на случилото се. Такава дилетантщина обаче е типична за целия дебат по повод бъдещето на Съюза. През 2007 г. 14 икономисти от 12 страни членки и Швейцария описахме недостатъците на бюджетната процедура на ЕС (за 2007 – 2013 г.) от гледище на икономиката на политиката и стандартите на добрата фискална практика. „Дилемата на затворника“ (ДЗ) бе централен обяснителен принцип. Позицията ни бе изпратена до съответните представители на нашите страни и бе публикувана на съответните езици (за да има натиск върху тях от избирателите). Ако тогава нашите препоръки бяха приложени, днес ЕС щеше да си спести много от проблемите, които не може да реши, включително може би Брекзит.[i]

Дилемата

ДЗ е мисловен експеримент от теория на игрите, който обяснява особеностите на колективните решения при различни степени на усложнение на информацията и равнищата на избор. В най-простия вариант на мисловния експеримент условията са зададени по следния начин:

• Двама мъже са арестувани по подозрение за престъпление, но полицията няма доказателства, за да ги обвини.
• Заключени в различни килии, тя им предлага индивидуална сделка: ако единият предаде другия, бива освободен, а онзи, който не го направи, държи се порядъчно (което е и взаимният интерес), получава присъда.
• Ако и двамата пазят мълчание, те може би няма да бъдат осъдени изобщо; ако обаче и двамата дадат показания срещу другаря си, и двамата ще получат присъда (макар вероятно по-лека от случая, когато само единият е предател).
• Действителният престъпник може дори да не е между тези двама арестувани мъже.

В задачата се пита как те ще постъпят. Най-ползотворно е никой да не предаде никого. Но те нямат представа как ще постъпи другия, подозират (с основание), че той ще предпочете себе си и им изглежда разумно първи да го предадат. В резултат всички губят, освен полицията.

Възможното спасение на „престъпниците“ е инстинктивният и спонтанен бунт срещу „полицаите“.

В по-сложните варианти, използвани в икономиката на политиката, на мястото на „полицията“ се появяват държавата, политическите водачи и бюрокрацията (условно това е първата група). А на мястото на заловените „престъпници“ е втората група  – гражданите, избирателите, техните организации (включително фирми, сдружения и пр.) и не-избирателите, онези извън дадената юрисдикция, т.е. „чужденците“.

Според известния икономист Уилям Нисканен, всеки един участник в тези роли се стреми да увеличи своята полезност. За първата група важи допускането на Макс Вебер, че държавата е онази човешка общност, която на определена територия претендира успешно да притежава монопола върху легитимното физическо насилие (или заплахата от такова). Следователно, по Нисканен, собствената полезност на тази група се състои в ограничаването на стимулите за едни и създаването на стимули за други представители от втората група в името на собствени ползи като бюджет, заплати, кариера, власт, престиж, патронаж и леснина на промените в стимулите (произвол). Под „легитимност“ тук се разбира не просто съответствие на законите, но и обществената вяра, че дадените представители на държавата са най-подходящите в даден момент. Успешната претенция за осъществяване на монопола (заплахата от употреба) върху насилието е временно явление. По-важни са трайните ефекти върху правенето на политика в съвременни условия.

Особености на дилемата в ЕС

Независимо за каква система говорим, ДЗ позволява да видим общите резултати от функционирането на държавата в ролята на „полицая“.

Първият траен резултат е съревнованието за привилегии, както в първата, така и във втората група. И тук, и там се оказва, че макар и да има абстрактен смисъл (полза) от сътрудничество и размяна на информация, всеки се опитва да живее за сметка на другия. Това поведение е рационално, защото всеки очаква другият да се възползва пръв от наложените забрани и стимули.

За първата група възникват стимули за постоянно поддържане на фискални и политически илюзии, представяне на едно вместо друго. Например, че със субсидии (т.е. ресурси, иззети първо от данъкоплатците) се решават индивидуални, стопански и обществени проблеми или че регулирането е в общ интерес, че господства солидарността.

Третият траен резултат е, че спонтанността на сътрудничеството и обществения ред намалява, творчеството се наказва, икономиката започва да се възприема като игра с нулев резултат, а „демокрацията“ е по-скоро отгоре-надолу.

Положението в тези условия може да бъде представено нагледно в следната таблица.[ii]

Визуализация: Капитал

В ЕС, както и в Дилемата има смисъл от това всички да разменят информация, да договарят правилата и да си сътрудничат. Но този смисъл е само абстрактен, а на практика се получава обратното.

Тук положението допълнително се усложнява, защото на мястото на една първа група играчи се появява друга, често и частично съставена от същите хора (или по тяхно решение), но по-отдалечена, неразбираема и трудна за контрол.

Най-простият критерий за ограничаване на свободата на инициативата и сътрудничеството е обемът на законодателството на ЕС. Според едно от достоверните изследвания на този въпрос, към края на 2005 г. обемът на законодателството на ЕС е 666879 страници.[iii] В същото време всяка директива или регламент са прости като заповед – трябва да се изпълни. С известно преувеличение, може да се смята за изпълнена мечтата на един мустакат политик от 30-те години на ХХ век, че дълбинната основа на всяко човешко действие е заповедта.

А най-очевидният пример за гратисчийството като стратегия на страните членки са дебатите по бюджетните програми на Съюза от 2007 и 2013 г. Тук не става дума за размера на бюджета – последните 10 години той е средно около 130 млрд. евро на година, нито пък за обективен анализ на ползите от общия пазар. А за това, че всеки се чувства измамен. Както и в Дилемата, това далеч не е най-лошото „наказание“. Но въпросът е в сравнение с какво. Когато се търси отговор на него, най-лесното обяснение е, че другите са виновни. Няма значение дали това е така – усещането е действителност.

Същото е в паричната, аграрната, кохезионната политика и опитите за налагане на общи данъчни правила, отчетност и ограничаване на фискалната и квази-фискалната (регулаторна) конкурентност.

По-сложен е проблемът с вината. Тя най-лесно се разкрива в самия ЕС. Политиците обвиняват „Брюксел“, но тамошните решения са в крайна сметка оторизирани от избраните представители на страните членки, при тяхното участие в постоянните органи на Съвета и самия Съвет.

Няколко думи за Брекзит. Той е бунт на избирателите на Обединеното кралство спрямо функционирането на ЕС според принципите на Дилемата на затворника. Оттук насетне има два пътя. Единият е Съюзът да увеличи централизацията и политическата интеграция, на която Брекзит се противопостави. Тогава ще се засилят ефектите, резюмирани в долната част на таблицата. Другият път е децентрализация, либерализация и засилване на спонтанния ред в рамките на Съюза и в неговите отношения с останалия свят.

Дилемата позволява да се оцени и правенето на политика в България.

У нас действа следната политическа закономерност: преглеждат се няколко алтернативи, избира се най-лошата и при прилагането се търси допълнително влошаване на последиците. Най-простият пример е сагата с АЕЦ „Белене“ или онази с „Южен поток“. Хубавите, полезните политически решения, слава Богу, се вземат поради заблуда, по грешка, случайно или под натиск. Най-ясно това се видя с въвеждането на валутният съвет през 1997 г. Натискът от страна на ЕС също е от полза, но вече действа спорадично и със затихваща ефективност.

Във външната политика, ако случайно е взето добро решение, то бива бързо неутрализирано.

И у нас общото преодоляване на тези закономерности е ограничаването на функционирането на политиката според условията на Дилемата на затворника: деполитизация и раздържавяване на живота и стопанството на България. Може би тогава ще има повече случайни решения и когато има вреди, те няма да се обобществяват непрекъснато, а ще са за сметка на онези, които са направили неподходящ избор. И бунтът няма да бъде единственият изход.

Допълнителни четива:

• Макс Вебер. Политиката като призвание.
• Лудвиг фон Мизес. Бюрокрацията.
• J. R. Clark and Dwight R. Lee, Leadership, Prisoners’ Dilemmas and Politics, Cato Journal, Vol. 25, No. 2 (Spring/Summer 2005).
• William A. Niskanen, The Peculiar Economics of Bureaucracy, The American Economic Review, vol. 58, No. 2, May 1968, pp. 293-305.

[i] Виж: Ruta Vainiene (editor and coordinator), RESTART THE EU BUDGET: “Ctrl+Alt+Del” (Control Spending, Always Think of Alternatives, Delete Inefficiencies), Position Paper, Coalition for a Free Europe, 2007, на: https://ime.bg/uploads/69364c_Restart-the-Budget-Coalition.pdf.

[ii] В малко по-друг контекст този наглед е разискван в: Pierre Garello, Krassen Stanchev, Simple Rules, Government and Prisoner’s Dilemma – an Additional Case for Common Law, Aleksandra Jovanovic, Ljubomir Madzar, Law, Rules and Economic Performance, Belgrade, University of Belgrade Law Faculty, 2013, p. 223.

[iii] Виж: How much legislation comes from Europe?, RESEARCH PAPER 10/62, 13 October 2010, Library of the House of Commons, p. 8. Има и по-нови изследвания, които потвърждават, че има тенденция към нарастване на броя закони и регламенти, но не тук е мястото те да бъдат разисквани.