Европейската интеграция – опасна политическа самоцел

През последните няколко години Европейският съюз припознава решението на всеки въпрос в концепцията „повече Европа”. В периода на кризата и последващото възстановяване интеграцията се превърна от муден преговорен процес в повсеместно гасене на пожари под мотото „заедно сме по-силни”. Да, на нас – съвременниците на този процес, ни изглежда сякаш нещата се случват изключително бавно. В историческа перспектива обаче, ЕС се намира в спринт.

Само за няколко години се създадоха немислими доскоро механизми за финансова взаимопомощ, приеха се по-строги фискални правила, промени се ролята на Европейската централна банка, заговори се за обща данъчна политика, в ход на изграждане е банков съюз.

Новият проблем за ЕС се казва Русия. Анексирането на Крим разпали страстите на континента и най-вече тези в Централна и Източна Европа. Така например в Полша, която преди време отложи евентуалното си присъединяването към еврозоната за края на десетилетието,  беше подновен дебатът за по-бързо въвеждане на общата валута. С подобни прибързани ходове, както и с обсъжданите по-нататъшни санкции за Русия, Европа рискува за пореден път да пренебрегне икономическата реалност в услуга на политическите амбиции на своя бюрократичен апарат. Както кризата в еврозоната ясно показа, този подход крие огромни рискове пред функционалната устойчивост на европейския проект.

Европейските лидери трябва ясно да осъзнаят няколко неща:

  • Всеки един публичен скандал, банков фалит или политическа криза в някоя от страните членки на валутния съюз може бързо-бързо да отвори отново посвилия се спред между лихвените проценти по дълга на европейските държави;
  • Ангажиментът на ЕЦБ към изкупуване на задълженията на неплатежоспособни държави не може да бъде разглеждан като „вечен”, независимо от реториката на централната банка. В еврозоната има прекалено много правителства, които просто няма да допуснат подобна политика да продължи от един момент насетне;
  • За да оцелее валутният съюз и страните от периферията да се върнат към устойчив икономически растеж, ще бъде необходимо работещите в страни като Испания, Италия, Португалия и дори Франция да се примирят с по-ниски доходи и стандарт на живот, за да станат икономиките им отново конкурентни на немската. Този процес на вътрешна девалвация неизбежно е и ще продължава да бъде съпътстван от висока безработица и повишаване на протекционистическите и националистически нагласи в засегнатите страни.

Това не са прогнози. Това са икономически императиви, които спринтиращият Европейски съюз трябва да вземе предвид, за да не се окаже в един момент, че икономиката на съюза върти почетни обиколки за сметка на новите рекорди на политическите му амбиции.

За да постигне по-нататъшна интеграция, която е икономически устойчива, Европа трябва не да убие, а да култивира конкурентното си начало. На този етап от развитието на отделните страни членки това може да стане само посредством възприемането на концепцията за Европа на няколко скорости. Само изпреварващо подобрение на икономическата конюнктура и бизнес средата в изоставащите страни членки може да предизвика така нужния естествен прилив на капитали към техните икономики, който от своя страна да спомогне за постигането на така нужната кохезия до степен, която да позволява функционирането на валутния съюз.

Твърденията, че кризата вече е зад гърба ни, са силно преувеличени. Икономическият растеж в еврозоната остава в рамките на статистическата грешка, тепърва предстои бавен и мъчителен процес на намаляване на публичния дълг на страните-членки. Безработицата е проблем, който дълги години ще съпътства преструктурирането на икономическите реалности както в отделните страни членки, така и в съюза като цяло. Нарастването на евроскептичните и националистическите настроения в някои страни-членки са естествено проявление на този процес.

Това, от което ЕС има най-голяма нужда в момента, е търпение и далновидност – качества, с които доскоро се славеше. Най-голямата заплаха пред по-нататъшната интеграция вече не е историческият избор на страните членки, а подходът към общо бъдеще, който те ще изберат.

 


Свързани публикации.