ЕС им е в устата, но провинциализъм – в главата

Вече седем години България е пълноправен член на Европейския съюз, в който период дори една от управляващите партии беше „Граждани за европейско развитие на България”. Политическото говорене от повечето партии, включително управляващата коалиция в момента, е насочено към възприемане на европейски ценности в социалния, икономическия и политическия живот в страната. Не е учудващо, че на този фон българските политици се сърдят, че страната все още не е част от Шенгенското пространство, продължава да е бъде наблюдавана чрез Механизма за сътрудничество и проверка (МСП), а в редица от старите страни членки широко битуват настроения за ограничен достъп на български работници в техните страни. Въпреки това, не само че не се полагат усилия в посока европейското развитие на страната, ами водената политика напоследък често е насочена към изолирането ѝ.

В последния такъв случай става въпрос за изменение и допълнение на Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, приети на второ четене в парламента, които налагат ограничения върху износа на лекарствени продукти чрез въвеждане на разрешителен режим. Според тях всяка компания, която иска да изнася лекарства, включени в позитивния списък, покупката на които се финансира от НЗОК, Министерството на здравеопазването и държавните болници, трябва да подаде уведомление в Изпълнителната агенция по лекарствата (ИАЛ). Реално това е молба за разрешение, защото при недостиг на лекарства на местния пазар, ИАЛ забранява износа на съответния медикамент, а неспазване на забраната води до санкция, която е по-голяма от тази за производство и търговия с фалшиви лекарства. Причината за въвеждането на такъв режим, според вносителите на законопроекта, е недостиг на някои лекарства в страната.

Промените бяха остро критикувани, като президентът Росен Плевнелиев дори им наложи вето и ги върна за преразглеждане в парламента. Един от мотивите му, който е и основен аргумент против налагане на ограничения пред международната търговия, е липсата на анализ за съответствие с европейското законодателство. С други думи политиците ни казват, че искат българските граждани да се движат свободно в ЕС (една от основните четири свободи в ЕС), но ограничават свободното движение на стоки (друга от основните четири свободи в ЕС). Казват, че искат страната да бъде пълноправен член на общността, но не си дават сметка дали гласуваните законопроекти не противоречат на европейските правила.

Според вносителите на законопроекта причината за промените е недостигът на някои лекарства на българския пазар. Да оставим настрана това, че към него липсва задълбочен анализ, обхващащ липсващите лекарства, в кои периоди е имало недостиг и  причините за него. Един такъв анализ би откроил ясно мащабите на проблема и би могъл да послужи за убедителен аргумент, че точно тези законодателни промени ще облекчат ситуацията. Няма оценка и на ефектите от промените върху местните компании. Между другото вносителите дори не знаят обема на паралелната търговия[1].

Реално погледнато липсата на тези лекарства не е причина, а следствие от държавната политика по отношение на заплащането на лекарствата в позитивния списък. Тя се характеризира с бавене на плащанията и трупане на дългове към доставчици; нестабилна регулаторна рамка и постоянни промени на страната, която договаря необходимите количества медикаменти – Министерството на здравеопазването, болниците, НЗОК; извиване на ръцете на търговците. В подкрепа на последното идва и новина от преди няколко дни за намаляване на разходите на НЗОК за медикаменти, но не чрез закупуване на повече генерични лекарства, а чрез промени в процедурите и условията за търговците. Всичко това навежда на мисълта, че управляващите се презастраховат в случай, че намаляването на средствата за лекарства на НЗОК реално доведе до по-голям износ и недостиг на местния пазар.

Независимо дали става въпрос за отношения с ЕС или за международни отношения с трети страни/общности, българските политици продължават да се държат все едно страната ни е самодостатъчен за себе си икономически остров. България е малка отворена икономика, чийто дял на външната търговия е около 2/3 от БВП. С нейният мащаб тя трудно може да диктува условията на международните пазари, а по-скоро се съобразява с тях. След 24 години преход е крайно време да осъзнаят, че всяко действие – независимо дали става въпрос за външна или вътрешна политика, води след себе си последствия за местната икономика. За разлика от законите на физиката обаче, те не винаги са равни по големина.

 


[1] Паралелната търговия е процес, при който медикаменти от държави, където те са с по-ниски цени, се изнасят в държави, където те са по-скъпи.


Свързани публикации.