Едностранният адвокатски договор*

Автор: Любомир Авджийски / 28.10.2016
2 гласа, средно: 5.0 от 5

На 25 октомври бяха публикувани в Държавен вестник промените в Наредба №1 за адвокатските възнаграждения. В края на септември т.г. Висшият адвокатски съвет предложи промените на адвокатските възнаграждения за публично обсъждане, а на 13 октомври те бяха обсъдени и приети на закрито заседание. Промяната се състои в 19 нови цени за адвокатски услуги, 10 увеличения на вече съществуващи цени и 2 намаления. Сред новите цени са тези за процесуално представителство по дела за запрещение -  минимум 500 лв. и съответно за производства по Търговския закон по искове на съдружници или акционери – минимум 800 лева. В новите правила конкретно е разписано, че минималният адвокатски хонорар се дължи за всяка инстанция поотделно, като е добавено, че за всяко връщане да делото (от горната инстанция) се дължи отделно същият хонорар. Въведено е възнаграждение за заверката на преписи от документи, която адвокатът може да прави в рамките на своята дейност (тоест по конкретни дела), като цената на тази заверка е същата като заверката на преписи при нотариус.

С две думи задължителната „ценова листа” на адвокатските услуги бе променена едностранно от „доставчика на услугата” (термин от облигационното/договорното право). Промяната е съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Въпросът е:

Защо една свободна професия, която трябва да защитава свободното догаваряне, търговията и гражданския оборот с времето е наложила противоположния принцип - да определя цените и условията по „адвокатския договор” едностранно? Как се нарича такава практика, при която доставчикът по един договор определя условията едностранно и другата страна е поставена пред свършен факт?

Ще разгледаме един вид дело, за да разберем по какъв начин се променя реално „адвокатският договор”, т.е. цената по него. Според една от новите промени в Наредбата хонорарът за делба на недвижим имот се определя „съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2 (чл. 7 от Наредбатаза адвокатските възнаграждения), но не по-малко от 600 лв. за всяка фаза”.[1] Както беше казано по-горе, същият хонорар ще се дължи и за всяка инстанция и за всяко връщане на делото. Тоест, ако се дели апартамент за 140 000 лв. (€70 000) и една от страните твърди, че ѝ се полагат ¾, а другата - че ѝ се полагат също 3/4, то всяка от страните ще плати 3 630 лв. за всяка от двете фази на делбата или общо 7 260 лева. Тоест, ако делото мине без обжалване, двете страни ще са дали  общо 14 520 лв. адвокатски хонорари. Ако всяка от двете фази на делбата премине през две инстанции, то двете страни ще дължат общо минимум  29 040 лв. на своите адвокати. Ако обаче делото бъде върнато от втората на първата инстанция, което е често срещано при такива дела, общите адвокатски хонорари ще бъдат 36 300 лева. Допълнителни разходи също има.  Клиентите следва да отделят по 3 лв. за всяка първа страница и по 2 лв. за всяка следваща страница от преписите на документи, които предоставят на съда, защото адвокатът може да заверява преписи (на основание чл. 32 от Закона за адвокатурата). Нищо, че според нашето скромно мнение тази възможност (а не услуга) му е дадена, за да улесни собствената му дейност и да ускори процеса, тоест следва да влиза в цялостната му дейност по делото и в предвиденото вече възнаграждение. Неслучайно чл. 32 казва „в кръга на работата си [адвокатът] има право да заверява преписи от документи, които са му предоставени във връзка или по повод защитата на правата и законните интереси на негов клиент.” Извън делото тази заверка няма силата на официален документ. Като част от работата си адвокатът е длъжен да се запознае и с оригинала, и с преписа.

Нещо като майсторът да ви каже, че ще ви вземе 3 000 лв. за ремонт на банята, но след това да ви иска отделно по 5 лв. за слагането на всяка плочка. Колегите ще кажат, че твърде много опростявам нещата, а тук става въпрос за сложната и обществено значима адвокатска професия. Не, колеги, има някои принципи в свободните граждански отношения, които са същите и за адвокатите, и за инженерите, и за майсторите.

Но трябва да бъдем толерантни - ако някой има възможност да си увеличи едностранно цената на труда (заплатата), услугата или продукта и ако няма конкуренция, при която да отиде насрещната страна, съвсем разбираемо е да се изкуши. 

По казуса със съдебната делба клиентите също трябва да са подготвени за държавни такси, експертизи и други разходи.

Според мотивите към проекта промените произтичат от:

1. Стремеж за постигане на баланс между труд и възнаграждение.

Тъкмо напротив – цената ще продължава да се начислява като висока твърда ставка плюс процент от материалния интерес. Което означава, че минималното възнаграждение не държи сметка за вложения труд или за сложността на казуса.

2. Наличие на нови обществени отношения и процедури, което налага и нови адвокатски дейности и възнаграждения.

В гражданския и търговския оборот има неограничен брой дейности, правоотношения и нормативни актове. Невъзможно и ненужно е за адвокатските услуги по всяко от тях да се определя цена. Този подход отново пречи на гъвкавостта на договарянето, което е негатив и за двете страни. Ако работата по конкретен казус изисква минимално усилие, а фиксираната тарифа е определена на базата на средното вложеното усилие при подобни казуси, то адвокатът може да загуби клиента си, а последният ще търси алтернативно решение поради несправедливостта, колкото и да е убеждаван да не го прави. Именно защото цената не е съобразена с вложеното усилие в конкретния казус. Особено при изготвянето на договори и при процесуалното представителство минималните тарифи (твърда ставка плюс  процент от интереса) се доближават до средните за пазара, а не до минималните.

3. Необходимост от предвидимост, която се „състои във възможността на клиента предварително да получи информация за разходите, свързани с адвокатска защита за защита на гарантирани му от закона права и интереси”.

Всеки клиент на каквато и да е услуга има нужда да получи информация за разходите предварително. Това не е аргумент за фиксирани минимални цени в нито една сфера на икономиката.

4. Желание да „гарантират достойнството на адвокатската професия”. В мотивите се посочва още, че „Прекомерното намаляване на адвокатските възнаграждения би могло да доведе до деформация на пазара на адвокатските услуги. Ниската цена невинаги гарантира добро качество на предоставения интелектуален продукт.”

За сравнение аргументът за забрана на рекламата на адвокатски услуги е, че това е държавно регулирана дейност и всички, които я изпълняват, следва да притежават необходимите минимални знания и умения, за да изпълняват тази дейност. Оказва се, че причината за фиксираните тарифи е точно обратната – да не се позволява на некачествените адвокати да подбиват пазара. Ако аргументът за забрана на  рекламите е верен, тогава всички са еднакво качествени, включително и онези, които биха предоставяли услуги на по-ниски цени.

Всъщност и двата аргумента са неверни. Ето защо:

  • Забраната за рекламата следва да отпадне именно защото не всички предоставят еднакво качество на услугите, а клиентът има право на повече публична и проверима информация.
  • Фиксираните тарифи следва да отпаднат именно защото те не само не са защита срещу некачествените адвокати, а напротив, стимул да останат посредствени.
  • Не на последно място фиксираните тарифи пречат на навлизащите в професията качествени юристи да спечелят клиенти, тъй като не могат да се конкурират по показателя „цена”.

Нека сравним режима на адвокатските възнаграждения с този при „лошия американски капитализъм”. Единствените правила за възнагражденията, които американската адвокатска гилдия (American Bar Association) е приела, са в раздел 1.5 „Възнаграждения” от Правилата за професионално поведение (Model Rules of Professional Conduct) на адвокатите. Тези правила за възнагражденията са в обем една страница и не съдържат нито една цифра или минимално възнаграждение, а единствено разпоредби, които защитават клиентите(потребителите) на адвокатски услуги. Ето и разпоредбите накратко:

Буква „А”: Адвокатът не може да се споразумява, за да начислява или да събира необосновано възнаграждение. Факторите, които категоризират възнаграждението като обосновано, са следните:

  • времето и трудът, които са необходими; нестандартността и трудността на въпросите по казуса и уменията, които са необходими, за да бъде разрешен казусът ефективно;
  • вероятността да се наложи адвокатът да откаже други свои ангажименти. Тази вероятност обаче трябва да е очевидна за клиента;
  • цената, която обичайно се дължи в този регион за подобна услуга;
  • материалният интерес, който се преследва и постигнатият резултат;
  • времевите граници, които са поставени от клиента или от обстоятелствата (тоест спешността на работата);
  • естеството и продължителността на професионалното взаимоотношение между адвоката и клиента;
  • опитът, репутацията и уменията на адвоката (адвокатите), който предоставя услугите;
  • дали хонорарът се договаря като фиксирана сума или като процент.

Очевидно е, че материалният интерес по договора/делото е поставен едва на четвърто място, а неслучайно на първо място са вложеният труд, трудността на казуса и уменията, необходими за разрешаването му.

В буква „Bна раздела е описано, че обхватът на представителството, ставката или фиксираният хонорар следва да бъдат предложени на клиента писмено в подходящ срок.

Буква „С” урежда хонорара, който не е фискиран, а се изчислява на базата на интереса – процент. Споразумението за такова възнаграждение трябва да бъде писмено и клиентът да е писмено уведомен за метода на изчисляване на хонорара, както и за всички възможни бъдещи разходи, които могат да се появят.

Буква „D забранява да се договаря възнаграждение като процент от материалния интерес при дела за издръжка или при наказателни дела.

Буква „Е” урежда, че разпределението на адвокатско възнаграждение може да бъде разпределяно между адвокати, които не са от една кантора, само ако разпределението е направено на базата на извършената работа от всеки от адвокатите, ако клиентът се е съгласил писмено както с цената, така и с работата, която ще получи всеки от адвокатите, и ако сумата по общия хонорар е обоснована. 

Какви и колко са разликите между българската и американската уредба на адвокатските възнаграждения ще оставим на читателите да преценят. Само ще подскажем, че при едната е налице свободно договаряне на цените, а регулацията защитава най-вече правата на клиентите, докато при другата е налице едностранно определяне на цените, при което са гарантирани правата и интересите предимно на адвоката (доставчика на услугата). В тази връзка можем да припомни, че преди две години Европейската комисия публикува доклад (The Economic impact of professional services liberalization), който показва, че в България адвокатската професия е значително регулирана, а изискванията и намесата в свободното договаряне са по-тежки спрямо средните в ЕС.  

 


[1] Това изречение не е прецизно и при тълкуване може да постави въпроса -  дали хонорарът, сметнат върху интереса по реда на ал. 2 се дължи и за двете фази винаги или само, ако получената сума по ал. 2 е под 1200 лева. В статията ще приема, че за двете фази се плаща отделно цяло възнаграждение, независимо дали става въпрос за първата или втората хипотеза, защото това тълкуване отговаря на обичайната „нормотворческата” логика.

*Съкратен вариант на статията е публикуван първо във в-к "Сега"