Демокрацията и финансовите колапси

Пречи ли демокрацията да се отговори адекватно на кризата? Това е въпрос, който все по-често изниква покрай проблемите от двете страни на океана и особено покрай последните събития в съседна Гърция. Тезата е горе-долу следната: „всички знаем какво трябва да се направи – да се вземат навременни и често непопулярни решения, но демократичните процеси го правят невъзможно или поне чувствително забавят решенията”. Вариации на тази теза срещаме нeколкократно:

  • Когато САЩ решиха да спасяват банки – така известната програма TARP (Програма за изкупуване на проблемни активи). Идеята бе на екипа на Хенри Полсън (тогава финансов министър на САЩ), но минаването и през Конгреса беше драматично и нанесе щети на финансовите пазари. Легендарна остана случката, когато след като програмата бе първоначално отхвърлена от Конгреса, Хенри Полсън падна на колене пред Нанси Пелоси (тогава лидер на парламентарната група на демократите и говорител на Камарата на представителите) и така спечели гласовете на някои демократи;
  • Когато САЩ трябваше да покачат лимита на дълга – дебатите тогава бяха ожесточени до последната минута. Надделя мнението, че покачването на лимита на дълга е безалтернативно решение, но демократичните процеси (преговори, алтернативни предложения, противоборство, конфликти и т.н.) са докарали нещата близо до катастрофа. С други думи, решение, което трябва да се вземе и няма алтернатива, се спъва в нюанси на демократичния процес;
  • Когато Европа търси решения за Гърция и други закъсали страни – тук преговорите между отделните страни привличат сериозно внимание. Като че ли надделява мнението, че трябва да се действа с твърда ръка и кризата да се овладее възможно най-рано. Демократичните процеси отново едва ли не пречат – безкрайни преговори между лидерите на отделните страни, както и изискване всяко по-мащабно решение да бъде одобрено от страните, което прави процеса мъчителен. Представя се, сякаш фактът, че германските данъкоплатци са недоволни от спасяването на гърците е някаква пречка, която спъва Европа в опитите да се потуши пожара;
  • Когато Папандреу предложи референдум – идеята вече не е актуална, но коментарите бяха показателни. Реакцията на европейските политици беше твърда, нещо от сорта на „Ние точно измислихме как да ги спасим, те сега ще гласуват! Е, бива ли така…”. Тук коментари дали сега му е времето, дали е просто политически ход и т.н. имат своето място, но усещането си остава – налице е политическа класа, която взима някакво решение и е недоволна от демократични похвати, които бавят цялата работа.

Това са само няколко примера, които показват как различни решения и политики, които се представят/възприемат като изключително важни, се препъват в демократичния процес. Друг подобен пример е Лисабонският договор и Ирландия – един референдум, който сериозно опъна нервите на европейските лидери. Отново усещането, че „голямата европейска политика” върви напред, а разни демократични похвати спъват развитието.

Всичко това са конкретни истории и случки, но дали водещото мнение е правилното такова? Дали наистина демократични процеси създадоха проблеми пред излизането от кризата? Популярно е и мнението, че в страни като Гърция и например Италия, демокрацията пречи да се приложат непопулярните мерки – няма пари, трябва да се правят съкращения, но това е политически трудно и съответно проблемите остават. Ето и какъв коментар на евентуалния референдум се появи тези дни от гръцки коментатори – „Ние сме най-големият си враг, а Папандреу ни даде револвер”. Отново навява на мисълта, че трябва да се вземе трудно решение, което по-добре да не бъде оставяно на народа, в случая на пряката демокрация.

Във всички споменати случаи има много нюанси, но въпросът си остава – можем ли да разчитаме на демокрацията, когато една страна е изправена пред финансов колапс? Отговорът със сигурност не е толкова лесен, колкото изглежда от последните събития. Нито едно от тези решения не е абсолютно само по себе си – да се налеят пари в американските банки; да се повиши лимитът на дълга на САЩ; европейските данъкоплатци да спасяват закъсали държави и банки; Гърция да приеме предложения и план и да го следва. Всяко едно от тези решения има някакви последствия и те не могат да бъдат пренебрегнати. Едно е да планираш европейски (или глобален) план за излизане от кризата, но съвсем друго е дали хората в отделните страни – тези, които ще го финансират и тези, които ще получат финансиране – са съгласни с този план. Да, ако пренебрегнеш тяхното мнение, това прави изпълнението на плана по-лесно, но дали планът е най-добрия и дали ще бъде успешен остава отворен въпрос.

Дори и да приемем, че демократични процеси имат своите недъзи по време на финансови колапси, то това съвсем не означава, че алтернативата е по-добра – какво би се случило, ако лидерите имаха неограничена власт във всеки един от тези епизоди? Дали нямаше в решителните си действия тотално да потъпчат всякакви правила? Ако, например, хората нямаха думата и всичко завишеше от един силен лидер на Европа, то той, спасявайки всички и всичко, дали нямаше да направи проблема дори по-голям? …


Свързани публикации.