Да дадем почивка на Министерството на образованието*

Конгресът трябва да преустанови програмите, които подкопават частната конкуренция

 

Министерството на образованието на САЩ бе създадено с ясно поставената цел да повиши резултатите от ученическите изпити, но оценките на 17-годишните американски ученици остават почти непроменени от 1970-та насам. През тази година бюджетът е нараснал до невероятните 107 милиарда долара. Покрити от данъкоплатците, разходите за образование на един ученик (коригирани спрямо инфлацията), са нараснали с повече от 200 % от 1970 г. насам (и 150 процента от 1980 г.). Ясно и недвусмислено, министерството заслужава оценка слаб 2.

Служителите и чиновниците в образованието са погрешно награждавани всяка година с все по-голям бюджет, който им дава все по-голям контрол върху службите на щатското образование и местните училищни съвети. Ако възнаграждаваш за неуспех, значи си склонен да приемеш още. Ако се възнаграждаваше за успех обаче, щеше да се приема още успех. Ето защо не е изненада, че оценките от изпитите не са се подобрили.

Много от току-що избраните членове на Конгреса призоваха за премахване на Министерството на Образованието. Министерството беше създадено по време на мандата на Картър през 1979 г. Впоследствие, президентът Рейгън се опита да го премахне, но това бе отхвърлено от тогавашния Конгрес на демократите. Националната асоциация за образование и други учителски съюзи, образуващи ядрото на подкрепа за министерството,  все още са достатъчно силни за да предотвратят това, особено когато президентът Обама има своето право на вето.

Това, което Конгресът може и трябва да направи обаче е, значително да намали бюджета за Министерството. Представете си Конгресът да каже „Ние ще орязваме бюджета  и заплатите ви с 20 процента на година, докато резултатите от изпитите не започнат да се подобряват, и ако те не се подобрят значително в следващите 5 години, министерството ще бъде премахнато.” Какво мислите ще се случи с оценките от изпитите?

В основата си Министерството на образованието е си рожба на учителския съюз –  Национална асоциация за образование, затова много хора смятат, че орязването на бюджета за образование ще навреди на учителите. Асоциацията претендира, че представлява учителите и поглъща задължителни парични такси от тях, но на практика се бори основно за защита на все по-големия брой училищна администрация, служители на министерството и, разбира се, служители на асоциацията. Много ценените учители в класните стаи, които реално образоват учениците, са на дъното на хранителната верига, и тяхното време все повече се отклонява от преподаване към попълване на все по-голям брой изисквани от правителството формуляри.

Съотношението на реално работещите в класни стаи учители към ученици нараства много бавно през последните 40 години, въпреки огромното нарастване на държавните разходи за образование. Повечето от увеличилото се харчене е отишло за бюрокрацията на образованието, включваща все повече и повече слоеве от „администратори” (помощник – директори, заместник – директори и така нататък). Така че, когато конгресмените орежат финансирането на министерството, трябва да го направят умно – както в интерес на учениците, така и в интерес на своят собствен политически рейтинг. Те са длъжни да настояват разходите да бъдат намалени за посредниците, а не за учителите в класните стаи.

Като всеки друг монополист, асоциацията и служителите-лакеи на нейното министерство мразят конкуренцията. Следователно, асоциацията и министерството са безкрайно враждебно настроени към неправителствените училища и образование, по-специално към частните учебни заведения.

Все пак висшето образование не е претърпяло пълното разяждащо влияние на министерството, защото има силната конкуренция на колежите и защото много от водещите училища като Харвард, Йейл, Колумбия, Принстън, Чикагския и Стандфордския университети и др., са частни институции. През последните години се наблюдаваше бързо увеличаване на частните  колежи, сред които най-известен може би е Университетът във Финикс . Много от тези частни училища са били много по-иновативни и са доставили по-разходосъобразено образование от повечето от техните работещи по правителствен план колеги; въпреки това министерството и неговите правителствени поддръжници в медиите предприеха атаки към цялата индустрия само заради действията на няколко слаби представители. Тези критики пренебрегват факта, че многото правителствени държавни училища костват големи разходи за данъкоплатците, а в крайна сметка учениците получават доста незадоволително образование .

Някои хора от министерството и техни съюзници в щатите опитаха да повлияят и на акредитиращите агенции при одобряването частните образователни институции, макар последните да достигат или дори надвишават показателите на своите публични конкуренти. Една от атаките срещу частното образование бе използваното от някои онлайн обучение, докато в същото време, студентите вече не посещават много от акредитираните държавни университети, защото разполагат с лекциите на професорите си онлайн. За съжаление, акредитацията все повече се използва като политически инструмент, който да предпазва от конкуренция – от новите частни конкуренти, които откриват важна ниша за обслужването на много хора, нямащи възможност за бърз достъп до водещите държавни училища.

Страната би била най-добре управлявана при наличието на силна конкурентна смесица между държавни и частни образователни институции. Когато новият Конгрес решава къде да ореже от бюджета на Министерството на образованието, ще е добре да погледне там, където е проявявана най-силната враждебност спрямо новите и частни образователни институции.

В крайна сметка, ако за тези изразходвани средства искате да имате най-доброто образование, в областта на финансите например, мислите ли че е по-добре да се обучавате при тези, които продават в гимназиална лавка или тези, които управляват Макдоналдс?

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 25 октомври 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Милен Желев – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.


Свързани публикации.