Цени и носталгия*

Желанието за контрол върху цените вредно обществено настроение.  И е безсмислено от техническо, теоретично и политическо гледище.

Правителството не знае повече от продавачите и купувачите.  В най-добрия случай то ще види отчети за приходи и разходите на търговците.  Разликата между приходите ще даде представа за печалбата.  Отвън отчета за разходите стоят договорите на търговците с доставчици, наемодатели и безброй други деятели.  Отвъд счетоводното отражение на приходите са договорите с купувачите.  Ако на потребителите не действа външна сила, те имат непреодолима власт върху продавача, търговеца.  Последният, ако не отговори на потребителското търсене, започва да трупа загуби и фалира.

Контрол и печалба

Силите, които действат зад договорите с доставчици и купувачи могат да бъдат естествени и изкуствени.  И едните, и другите не се поддават на контрол.  Българското правителство не може да направи нищо по повод търсенето на енергоресурси от Китай и Индия, излизането на тези страни и Африка от бедността, дъждовете в Австралия, политическата стабилност в Северна Африка, политиката на Путин по повод торфените пожари или тази на ЕЦБ и комисията на ЕС за спасяване на страни в дългова криза.  Всичко това и много други фактори оказаха влияние върху цените на потребителските стоки, най-вече храните.  За някои от тези развития може с очевидни основания да се твърди, че са имали положително въздействие върху потребители в България и по света.  Например благодарение на индустриализацията на страните от третия свят и Китай поевтиняха дрехите, машините, компютърната техника и комуникациите, и то при запазване и подобряване на качеството.

Но за тях няма и не може да има информация в отчетите за приходите и разходите.  Онова, което ще се види при проверка и контрол, е дали има печалба.  По чисто технически причини контролът върху цените ще се превърне в контрол върху печалбата, върху „надценката”, ако използвам терминологията на министъра на земеделието.  Думата е много важна.  Министърът има предвид, че има цена и нещо „над” нея.  Така мислят и претендиращите за контрол върху цените.

Контролът върху печалбата ще има много и лесно предвидими последици.  Най-съществената е, че цените ще престанат да носят информация за това кои са най-изгодните за инвестиране стоки и услуги.  Намалението на печалбата ще ограничи разполагаемите ресурси за инвестиране и в крайна сметка предприемачите и търговците ще произвеждат по-малко благосъстояние (и ще плащат по-малко данъци) в сравнение със ситуациите, когато контролът върху цените е по-слаб.

Назад към Маркс?

Не по-малко важно е и обстоятелството, че техническата неизпълнимост на контрола ще доведе и до влошаване на отчетността, по-високи разходи за кредит и опити за масажиране на системата в интерес на едни търговци за сметка други и за откуп от контролиращите.  Както при подслушването в България възникна проблем за подслушващия всички подслушващи, така и с цените ще възникне проблем контролиращия от висша инстанция.  Правителството всъщност разпалва съревнование за контролиращи позиция в обществото и икономиката.

Теоретически желанието за контрол върху цените се опира върху грешен възглед за размяната и цените.  Сега реториката на правителството (с малки изключения), журналистите и протестиращата срещу цените публика е, че цените зависят от разходите за производството на дадена стока или услуга, включително разхода за инвестиционните стоки, кредита и ресурсите.  Към тях в цената се включва и възнаграждението на предприемача.  Получава се марксистката илюзия, че цената се диктува от предприемача, от общественото положение на производителя и доставчика.  Един вид, капиталовите разходи и разходите са труд са „обществено необходими”, а възнаграждението не е.  В действителност цената е онова, което купувачът плаща, за да получи от продавача дадена стока и услуга.  Ако не действа външна сила, купувачът плаща по-малко, а продавачът получава повече, отколкото са очаквали преди сделката.  Ако продавачът иска да спечели, той трябва да предостави на купувача онова, което се търси и цени.  В противен случай, продавачът ще фалира.  „Властта” е в ръцете на купувача.

Правителството

За последните двадесет години, не е имало по-масово настроение за контрол върху договорите, размяната и човешкия живот от тази, на която сме свидетели през последната година.  То извира от дълбините на невежеството и намира благодатна почва в обещанията на правителството да реши всички проблеми на гражданите – от производството на деца до грижата за старините и погребенията.  Не мога да си спомня област на живота, по повод на която да не е издигано подобно изискване.  То изглежда най-упорито по повод лихвените проценти по банкови заеми.  Но поводите са вече безкрайно много: свинското, хляба, олиото, бензина и дизела, такситата, превозите, лекарските услуги, детските градини, неквалифицираният труд (минималната работна заплата) и частните спестявания за старини.

Правителството не произвежда нито една от тези услуги.  Но то подклажда общественото невежество с твърденията си, че ще се „справи с кризата” и ще предпази българските предприятия от фалит.  Резултатът е носталгия към времето от преди 1989 г.  Никакви позовавания на факта, че цените на кредита, горивата, храните, услугите и какво ли още не в България са значително по-ниски от тези в приличащи на България страни не помагат.

Все пак известно опресняване на паметта може да помогне.  Не толкова отдавна, Румен Овчаров се възпламени да контролира цените на цветята по Св. Валентин и 8-ми март.  През 1995 г. Румен Гечев наложи закона за цените, а през 1996 г. Жан Виденов се зае с контрола върху търговията със зърно.  Контролът върху цените в продажбата на губещи държавни предприятия отложи приватизацията им за сметка на кризата от 1996 и 1997 г.  Контролът върху цените по времето на Андрей Луканов доведе до дефицити, които хората не помнеха от времето на втората световна война.  Кметът на София от 1991 г. Александър Каракачанов също въведе купонна ситема.

Българското правителство от времето на Тодор Живков е било основна спирачка пред използването на борсови цени и твърда валута в отношенията и планирането в рамките на СИВ.  Това е приносът на България към загробването на глобалния комунизъм. 

Нито една от тези идеи не е дала добър резултат.  Освен може би за отделни индивиди.  Например отлагането на приватизация е в угода на около 700 членове на управителни съвети, назначени от Виденов.  Ясно е още, че Живков е печелил поддръжката на съветските си господари с правоверен марксизъм и други трикове.  Списъкът с подобни казуси може да бъде продължен.  Но това правителство няма как да спечели от възстановяването на практики от времето на централното планиране.

*Статията е публикувана за първи път със съкращения и под друго заглавие във в-к Труд на 16 март 2011 г.