Бъдещето на Европейския съюз: Лисабонската стратегия или лисабонска трагедия?

Дневният ред на последната среща на високо равнище на ЕС беше съсредоточен върху два ключови въпроса: проектодирективата за услугите и критериите на Пакта за стабилност. Подготовката за срещата на върха породи горещи дискусии относно Лисабонската стратегия и нейното бъдеще в държавите-членки на ЕС и Европейския парламент. Председателят на Европейската комисия Барозо напълно обосновано отбеляза, че перспективите за прилагането на Лисабонската стратегия зависят от проектодирективата за услугите. Срещата на върха приключи и вече е почти ясно, че перспективите за проектодирективата за услугите са мрачни, докато новоприетите промени в Пакта за стабилност, наречени изключения, ще признаят де юре финансовата нестабилност на редица държави-членки на ЕС и ще позволят на Европейската комисия да си затвори очите за тях. Независимо че след присъединяването си към Европейския съюз много от новите държави-членки заявиха стремежа си възможно най-бързо да се присъединят към Европейския валутен съюз, приемането на изключенията поражда сериозни съмнения за еврото като стабилна и надеждна валута, имайки предвид, че всяка година все повече страни не изпълняват един или редица от критериите от Маастрихт. След подписването на споразуменията за членство с България и Румъния не само Европейската комисия, но и всички държави-членки вероятно ще се сблъскат с много повече проблеми от икономически и социален характер, както и проблеми във връзка със сигурността на границите. Какъв е резервния вариант за Европейският съюз и Лисабонската стратегия, ако основополагащите принципи за единен пазар и за прозрачни и стабилни публични финанси на държавите-членки толкова лесно се променят?

При последната дискусия на Лисабонската стратегия авторитетни експерти направиха предварителен извод, че Лисабонската стратегия е мъртва. За мнозина това мнение може да се стори неочаквано и неприемливо на пръв поглед. Но нека да погледнем резултатите от първите пет години от прилагането на Лисабонската стратегия и какви са перспективите.

Стратегия за управление или колекция от политически декларации

Стратегията е установен термин в теорията и практиката на управлението. Тя представлява начертаване на ясен план за действие, като отразява разумно определени условия и ресурси и се съобразява с тях. Произлязло от военното планиране и установени от закона организации, стратегическото планиране започва да се прилага в бизнеса и публичната администрация. Още от самото си начало стратегическото планиране се използва в йерархически организации със строго определена структура и ясни вътрешни правила. Накратко, стратегията е план за действие на структурирани организации с ясно определена компетенция и граници на действие на структурните им подразделения. Принципът на открита координация, който лежи в основата на прилагането на Лисабонската стратегия от самото начало, по принцип е неподходящ за провеждане на какъвто и да било вид стратегия. По тази причина осъществяването на Лисабонската стратегия още от самото начало не беше нищо друго освен свободно “плаване по течението” на държавите-членки към цели, които бяха определени чрез политически компромиси и в резултат на това често се сблъскват една с друга. Разработването на стратегия за целия Европейски съюз и поставянето на точно определени цели, които са напълно независими от правителствените органи е невъзможно, дори само поради факта, че икономическите и социални процеси, които по своята същност са спонтанни и върху които правителствената воля и действия имат само непряко въздействие, не могат да бъдат цели на стратегическото планиране. Ако стратегическо планиране се прилага към икономическите и социалните процеси на национално равнище, такова планиране би довело до тоталитаризъм и социално инженерство. Така че Лисабонската стратегия е неосъществима, защото нейният обект не е конкретна организация (например, Европейската комисия), а целият Европейски съюз и неговата икономика. Поради посочените по-горе причини дори назначаването на отговорни чиновници “г-н и г-жа Лисабон” в държавите-членки, не може да се използва като част от плана за спасяване на стратегията. Нещо повече, това би довело до увеличаване на бюрокрацията върху добрите инициативи и до тяхното дискредитиране.

Днес ние можем да сравним пропуските на старата Лисабонска стратегия с новите промени и да преценим дали тези изменения са подходящи за изваждането на Европейския съюз от упадъка и за постигането на новопровъзгласените цели. Нека да започнем от старите слабости, тъй като повечето от тях се запазват в актуализирания документ. Преди всичко трябва да се посочи несъответствието и дори противоречието между самите цели на Лисабонската стратегия. По отношение на стратегическите цели, естествено има несъответствие между стратегическите цели и мерките, предприети от голям брой държави-членки. “Старите” държави-членки на ЕС се различават от гледна точка на икономическите си възможности за постигането на социалните цели и конкретните показатели. Днес задача номер едно за Португалия, Гърция, дори и за Испания е икономическият растеж, тъй като тези страни просто биха изпитвали недостиг на необходимите ресурси, за постигането на други цели. Тъй като стратегията беше създадена без да се вземе под внимание присъединяването на новите държави-членки, то има програмирана пропаст между Лисабонската стратегия и стратегическите цели и политическите мерки, предприемани от новодошлите. Другият проблем е свързан със секторния възглед върху конкретните части на стратегията и липсата на ясни приоритети. Това създава условия за институционални противоречия при изпълнението на стратегията от държавите-членки, докато отсъствието на координационен център и липсата на междинни оценки обезсмислят всяка една цел или средство за оценяване. Жалко е, че процесът на интеграция, който беше очевиден по това време, не беше нито подложен на оценка, нито взет предвид при разработването и осъществяването на стратегията.

Без съмнение ревизията на стратегията донесе положителни промени. Плановете за разширяване и задълбочаване на вътрешния пазар, за очовечаване на европейските и националните регулаторни практики (с фокус върху външната оценка и експертиза), за осигуряване на отворени и конкурентни вътрешни и външни пазари и за подобряване и развитие на инфраструктурата напълно съответстват на икономическите цели, преследвани както от старите, така и от новите държави-членки и не предизвикват никакви противоречия. Главната сила на осъвременената стратегия е нейната насоченост върху икономическия растеж в сравнение с целите за социално единство и устойчиво развитие. Отхвърлянето на обявената цел за превръщане в световен лидер и намаляването на броя на целите, са наистина положителни крачки. Отчайващите резултати от първите пет години доведоха и до необходимите промени в управлението на стратегията. Принципът на открита координация беше заменен с прекия диалог между държавите-членки и Европейската комисия. Това вероятно ще повиши административната ефективност. Не е ясно дали укрепването на управлението на Лисабонската стратегия и назначаването на ресорен министър във всяка държава-членка са положителни фактори. В края на краищата това означава да се създаде друга бюрократична структура, чиято ефективност ще зависи от политическата воля на правителството и парламента на всяка страна. Не е ясно дали днешните “г-н и г-жа Лисабон” ще съумеят да поставят Лисабонските цели над националните политически или икономически интереси. Все пак единен план или единен доклад (преди това е приложен секторният принцип) ще улеснят задачата за оценяване ефективността на използваните планове и прилаганите мерки.

Като говорим за основните недостатъци на осъвременената стратегия, следва да посочим, че икономическият растеж, на който стратегията набляга, не се разглежда като фундамент на социалните или екологичните цели. Това води до успоредност на целите, по същия начин както предишният вариант обявяваше активна позиция в онези области, в които икономическите процеси настъпват спонтанно (например, конкурентност, делови и научни връзки и други). Що се отнася до съвместимостта и връзките с други ключови инициативи за реформа, то фактът че не се обръща внимание на структурната реформа (например, реформата ОСП) предизвиква тревога. Не е ясно също така дали постоянно цитираните инвестиции за изследване и развитие няма да предизвикат пазарни изкривявания и дали те ще са ефикасни, ако се усвояват от научни и образователни учреждения (особено в новите държави-членки). За съжаление оценяването от гледна точка на бюджетни разходи (например, три процента от БВП за изследване и развитие) вместо от гледна точка на ефективността на постигнатите цели и на мерките, използвани за постигането на тези цели, е разпространена практика. Освен това стратегията съдържа не само успоредни, но така също и противоречиви цели (например, запазването на работни места и създаването на гъвкав пазар на труда). Въпреки че осъвременената стратегия набляга на ролята на социалните партньори, терорът, който профсъюзите в старите държави-членки, упражниха наскоро срещу компании в новите държави-членки, показва, че мобилността на работната сила и конкуренцията ще се сблъскат със силна съпротива. Противопоставянето срещу проектодирективата за услугите, която се развихри на последната среща на високо равнище в Брюксел разкрива, че нежеланието за конкуренция се явява най-голямото препятствие пред икономическия растеж и развитието на единния пазар. Държавният или финансираният от държавата сектор на услугите, както и профсъюзите в старите държави-членки бяха най-голямото бреме за икономическия растеж и тези сили вероятно ще спъват прилагането на Лисабонската стратегия. Предвид вътрешно присъщите противоречия и слабости на стратегията, наред с неблагоприятната външна среда, този план може да се превърне по-скоро в “Лисабонска трагедия”, вместо в стратегия за оздравяване и икономически растеж на Европейския съюз.

–––––––-

*Изпълнителен директор на Литовския институт за свободна пазарна икономика ( www.freema.org ).

© Коментарните материали от Прегледана стопанската политика са обект на авторско право. При използванетоим е задължително позоваване. Абонаментна такса дава право да се препечатватматериали от бюлетина (за абонамент: [email protected]).