Богат Китай, беден Китай*
„Въздухът в много китайски градове остава силно замърсен.” Не, това не е заглавие от „Onion” (сатиричен вестник), а водещо заглавие на първа страница в „Shanghai Daily” от 8-ми ноември. Шанхай е 23-милионен град, който на пръв поглед изглежда като един от най-модерните градове на планетата. С някои от новите здания, надвишаващи 100 етажа, архитектурата му изглежда грандиозна и разнообразна. Всичко изглежда проспериращо – добре облечени хора; широки улици, засадени с дръвчета; добре поддържани цветни лехи; и най-новите автомобили, движещи се по неговите натоварени магисрали. В по-малка степен същото важи за Пекин и други китайски градове.
Китай отговаря на всички изисквания, за да бъде наречен „икнономическа суперзвезда”. В продължение на три десетилетия страната удвоява брутния си вътрешен продукт средно на всеки седем години. Първото ми пътуване до Китай беше преди почти 30 години, което до известна степен съвпадна с началото на икономическите реформи. Частни автомобили почни не съществуваха. Почти всички се придвижваха с велосипеди. Днес в Китай се произвеждат и продават повече автомобили, отколкото в която и да е друга страна, включително САЩ. Страната бързо изгражда своя еквивалент на междущатската магистрална система на САЩ. Повечето пътни знаци и обозначителни табели са идентични с тези в американската държава и са надписани едновременно на китайски и английски език.
В Китай безспорно има по-голяма средна класа и по-висок стандарт на живот в сравнение с която и да е европейска страна и дори Япония. Изостава единствено от САЩ. Въпреки това, повече от 80% от китайския народ все още не е усетил ползите от този просперитет. Иронично е, че в комунистическа страна се наблюдават едни от най-големите неравенства в доходите за целия свят. Китай е едновременно богат и беден. Миналата седмица европейските лидери поискаха „богатия” Китай да им помогне да спасят своите затънали в дълг икономики чрез изкупуване на повече европейски държавни облигации. Китайските служители, с които разговарях, отбелязаха, че е малко вероятно това да се случи, защото няма да се приема добре от „бедния” Китай. (Доходите на глава от населението на китайците са едва 10% от тези на американците, но въпреки това Китай си остава втората най-голяма икономика, защото населението на страната е четири пъти по-голямо от това на САЩ.)
Има няколко неща, които могат да „дерайлират” стремглавото навлизане на Китай в 21-ви век. Ахилесовата му пета, е че в страната има само една партия и авторитарно управление. Китайците рабират ползите от конкуренцията повече от всички останали, а бизнесът в страната съществува в една силно конкурентна среда. Това предоставя много възможности за избор и голямо разнообразие от стоки и услуги пред китайските потребители. Те са наясно, че монополите водят до по-ниско качество на услугата, по-малко иновации и по-високи разходи. Въпреки всичко те продължават да толерират монополната едно-партийна система в страната, която ограничава тяхната свобода на словото, пресата, религията и сдружаванията. Тази липса на политическо съревнование неизменно води до корупция, особено при липсата на свободни медии, които да я изобличат. Лидерите на страната оправдават това статукво с твърдението, че без абсолютната власт на Комунистическата партия ще се появи „нестабилност”.
Китай, при цялата си производствената и технологична мощ, има много слабо развит финансов сектор, в които повечето от банките са държавни. Въпреки че има втората най-силна икономика в света, китайската валута все още не е свободно конвертируема. Финансовият сектор е спъван от политическата незрялост и нежеланието да се признат преспъпленията на неговите комунистически основатели, особено тези на Мао Дзедун. Мао е отговорен за смъртта на повече хора от Хитлер и Сталин, но неговият лик все още стои на всяка банкнота. Щеше ли Германия да бъде приета в общоността на цивилизованите нации, ако ликът на Хитлер се бе появил на националната им валута? Дори и Русия призна голяма част от престъпленията на Сталин много преди падането на комунизма.
В по-голямата си част китайците не изповядват комунистическите идеи (въпреки че те все още се самоопределят като комунисти), защото разбират, че те не сработват. Те предпочитат да бъдат богати, а не бедни. Въпреки това, те продължават да се придържат към някои комунистически празнословия, което им вреди и икономически, и политически. Частната собственост върху земята все още е забранена, но отдаването ѝ под наем за дълги периоди е позволено. В някой случаи това намалява стимулите за изграждане на висококачествени сгради с дълъг живот и друга частна собственост, включително инфраструктура. Затруднява се също и създаването на стабилна система за имуществени данъци.
Когато страните стават по-богати, се увеличава и търсенето на политически свободи. По този начин повечето страни, които са се радвали на бързо икономическо развитие като Южна Корея, Тайван и Чили са развили и здрави, демократични системи. Китайците са се доказали като изключително прагматичен и гъвкав народ. Голяма част от техния бърз растеж се дължи на умението им да копират вече усъвършенствани продукти и системи от САЩ и други развити страни. Ако Китай иска да продължи да бъде държава с висок растеж, ще трябва да играе по международните икономически, финансови и политически правила. Те, от своя страна, ще окажат натиск за политически реформи в страната. Хората с власт в Китай, както и повечето властимащи, не са склонни да се откажат от нея, но много от тях разбират, че ако не отстъпят частично, може да загубят всичко. В интерес на всички нас е да насърчаваме и ускоряваме положителните тенденции в Китай чрез увеличаване на двустранните инвестиции и други взаимодействия. Въпреки всичко не трябва да бъдем наивни по отношението на „тъмните сили”, които все още шестват из Китай. Същите тези, които насърчават проникването в кибер-пространството на чужди правилтества и компании и не мислят доброто нито на нас, нито на китайския народ.
* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 14 ноември, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Даниел Георгиев – стажант в ИПИ.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.
