Без извинения за слаба политика*

От кабинета на Обама и неговите защитници, включително и от някои медии непрекъснато ни се натяква, че Голямата Рецесия е най-тежката от времето на Голямата Депресия през 30-те години и че именно това е причината за забавеното икономическо възстановяване.

Когато Обама стана президент, нивото на безработица в САЩ беше 7.8 процента. Когато Рейгън стъпва на поста през 1981 година безработицата е 7.5 процента. Рейгън идва на власт по време на рецесия, като през 1980 и 1982 брутният вътрешен продукт на САЩ спада съответно с 0.3 и 1.9 процента. Когато Обама влиза в Белия дом, БВП на САЩ също спада в две поредни години (с 0.3 през 2008 и 3.5 през 2009), но преди неговите стимули да могат да повлияят на икономиката най-лошото от нея вече е преминало. По време на рецесията през 1982 година, нивото на безработица достига 10.8 процента, докато през сегашната криза най-високото стойност е 10 процента. Контрастна е огромната разлика в нивата на инфлация от управлението на Рейгън и тези от управлението на Обама. Рейгън заварва нива от 12 процента, докато инфлацията за Обама е нулева.

Рейгън е изправен срещу двойната задача да ограничи развихрящата се инфлация и да съживи икономическия ръст. От Обама се искаше само да стимулира растежа. Как се е справил всеки от тях със задачата си?

При управлението на Рейгън, икономиката на САЩ нараства със средно 5.6 процента за първите три години след достигането на дъното на рецесията, безработицата спада с 3.8 процента, а нивата на инфлация намаляват с две трети. За трите години, в които президентът Обама е на пост, икономическият ръст е едва 2.2 процента, спадът в безработицата – 1.8 процента, а инфлацията е скочила с повече от 2 процентни пункта.  Обама често не изпълнява целите си за нивата на безработица и инфлация, заради което в петък отново им се наложи да ги понижат. В това отношение Рейгън винаги е надминавал очакванията.

В много аспекти икономическото положение, в което САЩ се намира през 1980-те, е също толкова лошо или дори по лошо от това през 2009 година.

Твърдението, че Обама има да се справя с по-тежка икономическа криза от тази, с която се е борил Рейгън, е спорно и в най-добрия случай – субективно. Индексът на мизерия – нивото на инфлация плюс това на безработица – е 19.5 при встъпването на Рейгън и едва 7.8 при това на Обама. В периода 1980-1982 има шест тримесечия на отрицателен икономически ръст (най-висок при Картър – 7.9 процента) и пет такива тримесечия в рецесията от 2008-2009 година (най-висок при Буш Младши – 8.9 процента). Кризата при Рейгън е по-продължителна, но и по повърхностна от тази при Обама. Инфлацията и безработицата обаче са били на много по-високи нива. Кое е по-лошо? Изберете си.

Някои поддръжници на кабинета на Обама твърдят, че скорошната рецесия има различен характер от предшестващите я, а именно, че е била „финансова рецесия”. Факт е, че рецесиите се различават в някои отношения, но за всички съвременни такива може да се твърди, че са „финансови”. Причината за това е, че докато в миналото е имало периоди, когато са се натрупвали непредвидимо големи запаси от стоки и това е водило до рецесия, то днес този проблем не съществува. Последната рецесия до голяма степен се дължеше на спукването на балона с жилищните имоти, създаден от двете големи държавно-финансирани от Федералния Резерв корпорации Fannie Мае и Freddie Mac. За катастрофалната инфлацията в САЩ в края на 70-те години също е виновно Федералното правителство. И в двата случая балансите на банковия сектор бяха сериозно засегнати.

Мерките, които кабинетът на Рейгън взима в отговор на липсата на икономически растеж, са намаляване на данъчната ставка за всички нива на доход, както и ограничаване на държавните разходи и регулации. Отговорът на администрацията  на Обама беше вдигането на някои данъци (предложението на Обама за преструктуриране на здравната система представлява именно създаването на нови данъци), краткосрочното намаляване на социалните осигуровки (което води до недостиг на средства в осигурителната система) и настояването за по високо данъчно облагане на създаващите работни места. Икономическата програма на Обама преднамерено увеличи държавните разходи и регулации без дори да извършва надежден анализ на разходите и ползите от предприемането на тези стъпки. В контраст, данъчната политика на Рейгън имаше за цел да намали високите пределни данъчни ставки върху труда и капитала – основните приносители на икономически растеж. Политиката на Обама е да завиши облагането на капитала – ресурса, който стои в основата на икономиката.

Друга пречка за икономическия растеж и намаляване на безработицата са изключително ниските лихвени проценти поддържани от Федералния Резерв. Тази политика води до поредица от негативни за икономиката ефекти. Един от тях е засилващата се тенденция капиталът да се разпределя не в зависимост от цената му, а от връзките, с които разполага нуждаещото се от кредитиране лице или компания. По този начин влиятелните големи банки и техните политически поддръжници разполагат с неограничен капитал, докато за по-дребния бизнес и отделните граждани е почти невъзможно да получат заем. В допълнение, всички лица и компании, които съвестно са спестявали пари с години, в момента претърпяват големи загуби. Когато инфлацията е 2.5 процента, а лихвите не надвишават 1 процент, тогава хората губят пари. Този феномен може да се разбира като инфлационен данък, който надвишава 100 процента. И всичко това се случва още преди да е платен реалният данък, дължим върху лихвата. При кабинета на Рейгън, в условия на намаляваща инфлация, гражданите получаваха солидна възвращаемост върху спестяванията си дори след облагане с данъци. Това насърчаваше, както спестяването, така и инвестирането.

Миналата седмица, управляваният от демократите сенат гласува увеличаването на данъчното облагане на лихвите, дивидентите и капиталовите печалби, както и на доходите на тези, които създават най-много нови работни места. Как ли ще свърши всичко това?

Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ на 30 юли, 2012 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Михаил Михайлов – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.