„Белене” – разминаване между политически и обществени интереси

Автор: Калоян Стайков / 18.05.2018
2 гласа, средно: 5.0 от 5

В страната, в която либерализирането на пазара на електрическа енергия се бави повече от 10 години под претекст, че промените трябва да са добре обмислени и не бива да са прибързани, редица решения се взимат почти светкавично. Така например:

 

Така и не става ясно защо частичните промени, много от тях с непредвидими последствия, се взимат толкова бързо без това да е наложително, докато цялостната, и крайно необходима, реформа на електроенергийната система се отлага до последно. Последният пример за това е именно „Белене”, тъй като Народното събрание „възлага на министъра на енергетиката в срок до 30 юни 2018 г. да внесе конкретни предложения, свързани с възможностите за реализация на активите по проекта за изграждане на АЕЦ „Белене””. До миналата седмица липсват каквито и да било индикации за движение по темата, докато изведнъж, в рамките на четири дни, изграждането на нова ядрена мощност се превърна от възможност в почти сигурно развитие.

Единственият аргумент в защита на ускореното темпо на свързаните с проекта действия е заявен инвеститорски интерес. Това обаче изглежда като слаб аргумент, тъй като дори и да има инвеститор с интерес към изграждане на ядрената централа, той би трябвало да е съобразен със срока за изготвяне на доклада за възможната реализация на активите по проекта – 30 юни, тъй като решението на Народното събрание е от началото на март 2018 г. Нещо повече - тъй като става въпрос за проект, който ще бъде строен около десетилетие и след това – експлоатиран още поне три десетилетия, едва ли ускоряването на правителственото решение за него с месец и половина би оказало сериозно влияние за инвестиционното решение.

Когато се говори за проекта „Белене”, трябва да се имат предвид две сериозни особености, които налагат предпазливост при вземане на решения: първо, проектът е на 37 г. и второ, към момента той е прекратен. Първото обстоятелство само по себе си не е показателно, тъй като проектът започва през 1980 г., но е прекратен през 1990 г. в резултат на тежкото състояние, в което се намира страната по това време. Решението за възобновяването му е взето през 2004 г., а през 2012 г. отново е прекратен.

Това ни отвежда до второто обстоятелство – причините за прекратяването на проекта и последствията от тях. Аргументите, с които през 2012 г. Министерският съвет взима решение, с което отменя Решение № 260 на Министерски съвет от 2005 г. за изграждане на ядрена централа на площадка „Белене” (с което на практика прекратява проекта), включват:

  • Невъзможност за оценка на крайната цена на изграждането на АЕЦ „Белене” на база на предложението на Атомстройекспорт;
  • Липса на цена за изграждане на съпътстващата инфраструктура, която се заплаща отделно и без която не може да функционира централата;
  • Липса на осигурено финансиране за извършване на горепосочените дейности (бележка на автора: те се финансират от оперативните приходи на Националната електрическа компания);
  • Липса на договор за инженеринг, доставка и строителство (ИДС), какъвто следва да се сключи според споразумение от ноември 2006 г., но това така и не се случва;
  • Въпреки липсата на ИДС договор текат дейности и поръчки за отделни части от проекта, включително реакторите (ноември 2008 г.);
  • Наличие на непредвидени разходи - демонтажни дейности на съществуващи сгради на стойност 100 млн. евро;
  • Изчерпване на възможностите на НЕК за финансиране на проекта;

 

Решението на Министерски съвет е подкрепено и от Народното събрание, което:

  •  споделя опасенията от сеизмичен риск на площадката в Белене;
  • преценява за невъзможно републиканският бюджет или българските държавни електроцентрали да финансират или изплащат кредити за проект с недоказана икономическа ефективност;
  • потвърждава стратегическия приоритет на страната за енергийна ефективност пред насърчаването на производството и консумацията на електроенергия.

 

През последните шест години нито едно от трите съображения на Народното събрание не се е променило, а появата на инвестиционен интерес засяга само едно от тях. Според правителственото решение от тази седмица реализирането на проекта следва да се извърши чрез намиране на стратегически инвеститор и изцяло на пазарен принцип, т.е. без предоставяне на държавна помощ. Това обаче няма отношение нито към посочения от Народното събрание сеизмичен риск на площадката в Белене, нито към стратегическия приоритет за енергийна ефективност пред изграждане на нови генериращи мощности.

Нещо повече – фактът, че проектът е прекратен означава, че всичко, свързано с него, ще започне отначало, въпреки че според Агенцията за ядрено регулиране процедурата по издаване на лиценз за изграждане на АЕЦ „Белене” ще продължи от етапа, до който е стигнала преди прекратяването на проекта. Въпреки това разрешителното за строеж, както и оценката за въздействие върху околната среда са изтекли още през 2014 г., а към тях се прибавя и необходимостта от нова нотификация към Европейската комисия[1].

Имайки всичко това предвид, трябва да припомним и още няколко особености:

  • В света няма ядрена централа, която да е изградена без държавни гаранции;
  • Участието в АЕЦ „Белене” чрез апортна вноска (площадката и реакторите) в капитала на новото дружество също е държавно участие, т.е. държавата ще се надява централата да има печалба, за да си върне вложените около 3 млрд. лв.;
  • Дори и хипотетично проектът да бъде реализиран без държавно участие, винаги остава въпросът с ядрения риск, който в крайна сметка се носи от държавата.

Днешното развитие на сагата с АЕЦ „Белене” е малко или много  предизвестено от начина, по който се е взето решението на правителството за отпускане на държавен заем за НЕК, за да заплати произведеното ядрено оборудване, в края на 2016 г. Тези опасения се потвърждават и от решението  на Народното събрание от март тази година, според което министърът на енергетиката трябва да направи конкретни предложения за „възможностите за реализация на активите по проекта за изграждане на АЕЦ „Белене””. Така формулираният въпрос създава разминаване между интересите на политиците и на обществото, тъй като изглежда, че първите биха искали да минимизират загубите, свързани с проекта „Белене” и биха търсили всякакви варианти за реализирането му, дори и когато това е в ущърб на обществото.

Това, което трябва да се направи, е точно обратното – да се създаде ясна визия за развитието на енергетиката, но не от политическа, а от икономическа гледна точка. За целта трябва да се изследват различни варианти за развитие на енергийния микс, които едновременно осигуряват сигурност, устойчивост и поносимост на цените. Едва тогава ще получим отговор на най-важните въпроси – необходими ли са нови генериращи мощности и ако да, кога точно и  какъв тип; какви са възможностите за собствено производство (от потребителите) и внос.  Чак след това, ако се установи, че са необходими нови централи, тогава трябва да се мисли какъв тип да са и къде да бъдат построени. Вместо това ставаме свидетели на политически мотивирано решение, което обаче ще бъде плащано от данъкоплатците, потребителите и икономиката като цяло. А след това пак ще се питаме кога ще ги стигнем (европейците) по доходи.


[1] Това е задължение по силата на чл. 41-44 от Договора за Евратом. То трябва да бъде извършено три месеца преди започване на дейностите, след което Европейската изготвя становище дали проектът отговаря на изискванията на договора. Няма краен срок, в който комисията следва да се произнесе, като решението ѝ може да отнеме няколко години. В края на 2007 г. България получава благоприятно становище от ЕК за инициативата на българската Национална електрическа компания (НЕК) да изгради нова ядрена централа. След това обаче проектът е прекратен, влизат в сила изменения на Договора за Евратом и се обмисля вариант за изграждане на централата от стратегически инвеститор, а не от НЕК. С други думи полученото одобрение се отнася за различен от сега обсъждания проект и е получено при различни условия.